— Така ли?
Килбърн се усмихна с нищо незначеща усмивка.
— Господа — проговори той най-сетне с дрезгав глас, — това, което ще ви кажа, е от полза за вашия клиент, уверявам ви. Правителството просто иска да помогне на свой бивш, високоценен служител, изпаднал в беда.
— Както обича да постъпва от едно време — саркастично подметна Кейпърс.
Но Гавилан не обърна внимание на думите му.
— Дори аз все още не знам всички подробности по случая. Как така се озовахте тук преди мен?
— Ами нали такава им е работата — бързо поясни Кейпърс.
Килбърн погледна мъжа зад бюрото, после върна погледа си върху младия адвокат.
— Може би, господин Гавилан, няма смисъл да губим времето на вашия началник с толкова тривиален случай.
Гавилан изгледа изучаващо все така безизразното лице пред себе си и след няколко секунди кимна.
— Кабинетът ми е в другия край на коридора. Стая 2394.
Килбърн стана и на свой ред кимна на Кейпърс.
— Благодаря за времето, което ми отделихте, сър. — После изкуцука през вратата на кабинета, опирайки се с цялата си тежест на бастуна.
Гавилан погледна шефа си, сви рамене и също се надигна от стола си.
— Джон?
— Да.
Кейпърс излезе иззад бюрото.
— Ако сключиш някакво споразумение, искам молбата в три екземпляра на бюрото ми, преди да я види съдия. — Той погледна към мъжа, който търпеливо чакаше навън в коридора. — Ще ти изпратя техниците да проверят за подслушвателни устройства веднага щом свършат при мен.
Гавилан въздъхна. Кейпърс виждаше правителствен заговор дори в метеорологичната промяна на времето. Поклати глава и излезе. Двамата с Килбърн поеха към кабинета му.
— Мисля, че не отговорихте на въпроса ми — каза той, когато седна на стола си.
— И какъв беше той? — спокойно се поинтересува Килбърн, който опитваше да се намести на неудобния малък стол.
— Как се озовахте тук?
— Е, това едва ли е толкова важно, сър — каза той и се усмихна или по-скоро направи опит за гримаса, която така и не стигна до очите му. — Важното е, че аз съм тук и съм готов да помогна.
Общественият защитник можеше и да не вижда правителствен заговор там, където го вижда неговия началник, но за сметка на това безпогрешно надушваше фалша в мига, в който му го сервират под една или друга форма.
— Не обичам играта на думи. На какво се дължи интересът ви към Смит?
— По-скоро Фоселис.
— Който и да е.
Килбърн подбутна през бюрото му папка с надпис „Фоселис, Р. Т“.
— Господин Фоселис е компютърен специалист, работил за Ядрената комисия в наша лаборатория в Сандия, Ню Мексико. Гениален, но малко лабилен човек. Преди няколко месеца изчезна някъде и едва сега установихме, че причината е злощастната му пристрастеност към наркотиците. Разбра се, че е имал халюцинации, изпадал е в наркотичен делириум и е страдал от други психични разстройства. — Той направи пауза, напрегнато наблюдавайки как Гавилан прелиства папката. После продължи: — Поради изключителната си професионална квалификация той… как да се изразя… разполага със секретна информация от особена важност. По тази причина Ядрената комисия би желала да види господин Фоселис по-скоро включен във федерална програма за лечение от пристрастени, отколкото в щатски затвор. — Нова пауза, този път по-къса и по-напрегната. — Надявам се, разбирате това.
Гавилан обаче продължаваше да чете.
— Полицаите твърдят, че той е дясна ръка на изключително умел крадец.
Събеседникът спазматично се усмихна. Околните биха се поколебали какво се крие зад гримасата му.
— Дълбоко се заблуждават, господин Гавилан. — Микроскопична пауза. — Сигурен съм, че ако си направите труда да проверите отново при тях, този път те ще подкрепят загрижеността на правителството по отношение съдбата на господин Фоселис.
Гавилан остави настрани папката. Започваше да се тревожи дали параноята на неговия началник не е заразна.
— Ако предположим, че онова, което казвате, подлежи на проверка и се потвърди… — започна той неохотно.
— Уверявам ви, че може.
— Не се съмнявам. — Гавилан решително извади бележника с жълтите страници и започна да пише в него. — И какво по-конкретно предлагате?