Само че то беше празно.
По-празно, отколкото в деня, когато го бе наел Роман Петеркеш.
Никакви мебели, нито лист хартия, нито парцал, дори опаковка от дъвка не можеше да се види вътре. Големите дупки в стените издаваха, че през тях е било изнасяно тежко оборудване — впрочем за това свидетелстваха следите от влачене по мокета, на местата, където се бяха отказали да го отлепят от пода — но те бяха крайно недостатъчни, за да дадат някаква представа какво точно бе имало тук или в каква посока се бяха изпарили наемателите.
Тежко облягайки се на ръцете на двама от подчинените си, Килбърн бавно влезе в пустото помещение и разочаровано поклати глава при безнадеждната гледка. Когато се озова в офисите на втория етаж, той замислено прокара пръсти по дупчиците по стените, говорещи, че на тях са били закачени за разглеждане несъмнено важни документи.
— Нищо, сър — докладва командирът на атакуващия отряд. — Мястото е като изблизано. Но съседите казват, че са били тук само преди шест часа.
— Благодаря, майоре — каза Килбърн, извади от джоба си клетъчен телефон и набра номер. — Ще приберем господин Фоселис и ще видим ще може ли той да ни осветли какво е станало.
Зачака със слушалка на ухото, заслушан във все по-обезпокоително повтарящия се сигнал. На десетото позвъняване свали слушалката, премести я пред лицето си и впери недоумяващ поглед в компактното устройство, сякаш му заповядваше да призове някой на другия край.
После прекъсна.
— Пикаро… — прошепна той и хвърли телефона с такава сила през стаята на офиса, че той се заби в мазилката на стената. — Пикаро!
12.
Пустинята Невада можеше да бъде безкрайно неуютно и враждебно място. Място, където сред необятната природа могат да се загубят какви ли не неща.
Или поне така би могъл да си помисли пътникът в частния „Гълфстрийм Екзекютив“, ако му бе хрумнала мисълта да погледне надолу през прозореца по време на седемминутния полет. И ако беше през деня.
Само че бе нощ. А и мъжът, седнал в болничната количка до малката заседателна маса, имаше да прави по-интересни неща от това философски да разглежда пейзажа под себе си. Както в момента, така и по принцип.
Но особено в момента.
Според него самата идея за полета беше тъпа. Да се качиш на безбожно скъпата машина, за да пропътуваш някакви си четирийсет километра, бе чисто и просто потвърждение на начина на мислене на безчислената федерална бюрокрация.
В чиято многочисленост впрочем и той имаше пръст.
Но сега вече бе по-стар и най-сетне способен да вижда нещата такива каквито са, а не каквито бе очаквал да бъдат. Виждаше реалността, заплашваща да се превърне в негово проклятие.
Секретаря бръкна под масата за кислородната маска, която знаеше, че ще намери там. Вдиша няколко пъти от живителния газ и се опита да събере мислите си за заседанието, което го очакваше.
— Господин секретар? — помощникът му току-що се бе върнал от пилотската кабина.
— Да, Пол.
— Получи се кодирано съобщение от Норт Фийлд, че Килбърн е там и ни очаква.
— Благодаря ти, Пол.
Помощникът кимна и се обърна отново с лице по посока на полета.
— Пол?
Мъжът отново се обърна с готова заучена усмивка на лицето.
— Сър?
Секретаря пое глътка кислород, после неохотно отдели маската от лицето си.
— Скрий това, когато кацнем. Не е нужно Килбърн да…
— Веднага ще се погрижа, господин секретар.
— Благодаря, Пол.
Самолетът се наклони за заход към военновъздушната база Нелис в Норт Фийлд, а той отвори папката, дадена му само минути преди да тръгне от Зоната — папката, в която се надяваше да намери отговори поне на някои от тревожещите го въпроси.
Пет минути след това самолетът рулира в края на пистата, построена за машини, двайсет пъти по-големи от него. Когато бе заобиколен от яките и тежковъоръжените мъже от охраната, вратата се отвори. Пръв слезе помощникът на Секретаря и без колебание се насочи към мъжа, стоящ до командира на ротата.
— Господин Килбърн.
— Как си, Пол?
Съветникът отвърна с професионална усмивка:
— Отлично, сър. — После погледна към бинтования в шина крак и тежкия бастун: — С удоволствие разбрах, че операцията е минала успешно. — Без да трепне, Килбърн продължаваше да гледа бившия си сътрудник право в очите. — Той е с разрешен достъп — успокои Пол охраната след няколко секунди неловко мълчание. След това помогна на Килбърн да изкачи четирите стъпала и затвори вратата зад тях.