Обзавеждането в салона на самолета предлагаше няколко традиционни седалки в предната част, но останалото пространство бе организирано като малка заседателна зала. Имаше правоъгълна маса с по два стола от дългите й страни и по един на късите.
— Живи са значи — отбеляза Секретаря без предисловие, показвайки на Килбърн да седне в широкото удобно кресло.
— Така изглежда.
Безшумно появилият се стюард без подканване донесе поставка за крака и помогна на Килбърн да се настани. След това сервира питиетата и все така безшумно изчезна в пространството между салона и кабината. Възцари се мъчителна тишина.
— Е… за нас — каза Секретаря и вдигна чаша.
Килбърн не помръдна.
Секретаря се усмихна на невъзпитаното поведение на госта си. Правителствата идваха и си отиваха, политиката сменяше курса си ту наляво, ту надясно, само Том Килбърн си оставаше все същият.
И точно това обстоятелство доставяше най-голямо удоволствие на обречения старец.
— Добре, тогава за падналите — предложи нов тост той.
Килбърн вдигна поглед от пода, отсечено кимна и взе своята чаша.
— За падналите другари.
И двамата пиха на екс.
— Знаеш ли, Том — започна Секретаря, — колкото повече остарявам, толкова по-ясно виждам някои неща.
— Така ли?
Секретаря утвърдително кимна.
— Точно така. Голите предположения се превръщат в догма. Отчаяният курс на действие става напълно възможна реалност. Препъванията — забравен спомен. Всичко някак си… се нарежда като по поръчка.
Килбърн обаче бавно поклати глава.
— Страхувам се, че не споделям вашата убеденост, господин секретар. — Той горчиво се засмя. — Всъщност ще си призная, през последните месеци не съм изпитвал комфорта да се чувствам сигурен в нищо. — Той погледна Секретаря в очите. — И не знам да ви завиждам ли, или да ви съжалявам за вашата убеденост.
Студена тръпка прониза тялото на Секретаря. Мимолетно осъзнаване на моралните аспекти. Той на свой ред надникна в студените, безстрастни очи на човека пред него и изведнъж му се прииска срещата им да приключи колкото може по-скоро.
— Докладвай — късо заповяда той след дълга минута тишина.
— Ами… — започна Килбърн и се захвана да масажира крака си, — след като Пикаро освободи Фос, ние го обявихме за издирване във всички западни щати.
— На какво основание?
Въпросът накара Килбърн да се усмихне.
— Господин Пикаро и госпожица Търнър са обвинени в подпомагане бягството на опасен престъпник… а именно господин Фоселис.
— Не ми харесва да ги връщаме към нов живот. Ако медиите надушат…
Килбърн прекъсна Секретаря с рязък тон:
— Защо още съм тук, Майкъл? Тази работа е много по-подходяща за който и да е било от твоите… хора. — Думата прозвуча като изплюта. — Пусни ме да си вървя или ме убий веднага!
Секретаря кимна.
— Да, трябваше да те убия преди много години.
— Много са нещата, които трябваше да направиш още преди години.
— Том — каза Секретаря, след като си пое дъх с болезнено усилие, — нищо особено не се е променило през последните петдесет години. Нещата, които ни свързваха тогава, продължават да ни свързват и сега. И ние сме безнадеждно обречени един на друг, като ловеца и хрътката му.
Килбърн отново впери поглед в пода.
— Има случаи, когато кучетата се обръщат срещу господарите си.
Секретаря кимна напълно сериозно.
— Но способен ли си ти да се обърнеш срещу Джо и Макс? Можеш ли да ги оставиш голи и беззащитни в един свят, който никога не би могъл да ги разбере? — Той се поколеба. — Нещо повече… в състояние ли си да оставиш света гол и беззащитен срещу тях?
В продължение на цели пет минути двамата не проговориха нито дума повече. Двама воини с различни врагове — врагове, които никой от тях не можеше да докосне или да назове. Но врагове, в съществуването на които никой от тях не се съмняваше.
— Какво искаш от мен, Майкъл? — проговори накрая Килбърн с глас, по-мъртъв от този на живия труп пред него.
Вместо отговор, Секретаря плъзна папка през масата към него.