— Никой не може да спаси никого — каза той напълно трезво с абсолютно нормален тон. — Всеки се оправя както може. Спасява се сам или…
— Прав си — съгласи се по-младият мъж.
Грег стана, избърса песъчинките от ударника и отново насочи револвера към успокоилия се вече Фос. Когато проговори, направи това с тона на човек, взел неотменимо решение:
— Забрави за мен. Забрави за удара. Ти изложи на риск Меган. Део. Постави в опасност Роман и семейството му — мъже, жени, децата им. — Пръстът му легна на спусъка. — Всички те могат да отидат в затвора заради теб — поясни спокойно. — Могат да им отнемат децата и да ги дадат за отглеждане на чужди хора… все заради теб. — Фос видя, че пръстът започва да натиска спусъка. — Могат да ги убият заради теб. — Грег преглътна с усилие. — И заради мен. — Той направи крачка към Фос. — Така че не мога и няма да позволя това отново да се случи.
Фос погледна мъжа пред себе си, разбра истината в думите му и примирено кимна.
— Разбирам — каза той и се приготви за неизбежното. Фактът, че нищо не се случи, го изненада.
Грег стоеше, без да помръдва. Беше престанал да се поти — твърдото изражение на лицето му издаваше, че вече е взел решение. Револверът в твърдата му ръка не помръдваше.
— Пред теб има две възможности, старче. Само в името на старото ни приятелство. Едната… — Той направи къса многозначителна пауза. — … едната е да те убия тук, сега, в момента. Втората… Баба Петеркеш казва, че има стар, отдавна известен начин. Тя го нарича „церемония“. Която може с гаранция да излекува… — Гласът му издайнически трепна. — … или да убие.
Фос внимателно изгледа човека пред себе си. Видя решимостта му, почувства твърдостта, излъчвана от цялото му същество. Това бе човек, готов да дръпне спусъка. Нямаше никакво съмнение в това. Кошмарът сигурно щеше да го преследва — един от многото, откакто бе започнал по-големият кошмар на онова, в което неволно се бяха забъркали — но Грег щеше да го преживее.
Фос се сети за своите отдавна загубени деца. Син и дъщеря, отдавна отрекли се от него. Замисли се за похабения си живот. За погребаните надежди, за нереализирания потенциал.
За Грег.
Един непознат. Намерил го, опитал се да го спаси, прощавал му неведнъж и с готовност започвал всичко наново. Пак и пак, и пак. Истински син, ако не по кръв, поне по душа.
И разбра, че има само едно, едно наистина последно нещо, което може да направи за него.
Той протегна ръка.
— Дай ми го.
— Какво?
Фос поклати глава.
— Няма спасение. За такъв като мен няма никаква надежда. — Той въздъхна дълбоко и направи подканващ жест с протегнатата си ръка.
Грег се поколеба и му подаде револвера. Обърна се и с твърда крачка се отправи към колата.
— Сбогом, Фос.
— Сбогом, Грег.
Фос поглади по-тежкия от очакваното револвер. Прихвана го с двете си ръце, сложи и двата си показалеца върху тъничкия спусък и постави цевта наполовина в устата си.
Грег бе обърнал колата в посоката, от която бяха дошли. Седеше и слушаше радиото, когато някакъв звук привлече вниманието му. Изчака вратата откъм седалката до него да се затвори и пое обратно по тънещия в мрак път.
— Съжалявам, Грег.
Младият крадец погледна наркомана с нескрита враждебност.
— Слаб си — констатира той и думите му прозвучаха като върховна непристойност.
— Излекува или убива, така ли беше? — Фос не смееше да го погледне в очите, докато оставяше револвера в жабката.
— Така ми каза тя.
— Окей.
Възцари се тишина.
— Пострада ли някой заради мен?
Грег поклати глава:
— Изнесохме се от склада за по-малко от два часа след като научихме.
— Радвам се — въздъхна Фос с истинско облекчение.
Когато се качиха на магистралата, Фос започна да се озърта.
— Къде отиваме?
Грег за пръв път се усмихна. Само за миг, после усмивката му изчезна. Скри се, сякаш изобщо не я бе имало, под твърдия, осъдителен поглед.
Но Фос я бе зърнал и се зарадва.
Три часа по-късно колата спря пред каменна ограда с тежка порта в нея.
Намираха се в близост до старото жп депо на Лас Вегас — място, където се появяваха хора, само когато идваше холивудски екип, за да снима някой екшън. Иначе тук отдавна вече нищо не ставаше, нямаше къщи, нито хора — изобщо нищо нямаше.
Имаше само изоставена жп линия и онова, което се намираше от далечната страна. Младеж по джинси и яке се приближи уж между другото до тях, надникна в купето на колата и се облегна небрежно на прозореца на шофьора.