— Да знаеш къде е Талбът стрийт, приятел? — подметна той.
— Една-две преки на юг, мисля.
— Не си ли сигурен?
Грег само повдигна вежди в отговор.
Младежът сви рамене и се отдалечи все така, без да бърза. Трийсет секунди по-късно решетката на портата се плъзна встрани.
Грег влезе и спря веднага след като я подмина. Появи се втори младеж и откара колата нанякъде след като от нея слезе и Фос.
Стояха в периферията на онова, което старите вегасци наричаха „Неоновата морга“. Поставени на дългата си страна, едни натрупани една върху друга, други, извисяващи се по на десет метра над останалите, тук бяха нахвърляни красиви, незапалени неонови реклами.
Един съобщаваше „Минерална баня Фламинго“, друг прокламираше „Ел Ранчо Вегас ви приветства с добре дошли в Рая!“. Гледката беше сюрреалистична — стотици пръснати без особен ред неонови знаци, нямо крещящи своите някога заслепяващи послания в празното пространство. Определено най-необичайното сметище в света.
— Откъде си научил за това място? — попита Фос, докато следваше Грег към вътрешността на това странно място.
— Роман знаеше за него. Бродещи цигани в миналото идвали някога тук, за да се метнат гратис на някой минаващ влак. — Двамата влизаха все по-навътре по посока на тъмните бунгала с ламаринени покриви. Той кимна към паянтовите постройки. — Тук навремето имало ремонтни работилници, използвани от депото. Когато някаква верига хотели изкупила земята през 50-те, собствениците решили просто да ги оставят така, вместо да харчат пари да ги събарят.
— Умно.
Грег спря на няколко метра от най-близкото до тях бунгало.
— Покривите не текат, счупените прозорци сме закрили с окачени одеяла, а електрическата инсталация се оказа непокътната. Всяко бунгало може да подслони до четиридесет души. — Той посочи с пръст. — Номер едно е обща спалня, в две е командният пункт, в три — компютърна и фотолаборатории, в четири — транспортен отдел и автосервиз.
Грег замълча и спря. Към тях се приближаваше група от трима души.
— Слава тебе, Господи, че се върнахте без нищо да ви се случи, братко — каза Роман и хвърли поглед на Фос: — А, ти още си бил жив.
Възрастният мъж се почувства засрамен и неспособен да погледне в очите хората, които така лесно бе предал, че заби поглед в земята.
— Нещо по-особено? — тихо се поинтересува Грег.
Роман обаче изобщо не му отговори, все така настойчиво загледан във Фос.
— Върви с тези хора. Ако се опиташ да си доставиш наркотици, да напуснеш или да установиш контакт с някой отвън, те ще те спрат. — Той замълча, но цялото му същество излъчваше гняв. — Опитай се само да направиш нещо, което отново би могло да застраши нашите деца… преди, по време на или след лечението. — Той направи нова драматична пауза и приближи за по-убедително лицето си на сантиметри от това на Фос. — … и аз собственоръчно ще те убия!
Двамата му спътници пристъпиха напред и поведоха Фос сред купищата мъртви неонови реклами.
— Грег?
Но приятелят му стоеше с гръб към него. Когато те изчезнаха сред рекламните знаци, Грег се обърна към Роман.
— Той ще ми трябва след не повече от пет дни.
— Дотогава ще знаем. — Роман направи знак към второ бунгало. — Случиха се доста неща.
Грег го последва.
Влязоха вътре и Део вдигна поглед към тях. Лицето му бе загрижено.
Грег го поздрави с кимване и Део отново насочи вниманието си към разстланите върху масата карти, които изучаваше.
В дъното огромното ламаринено бунгало бе преградено с параван, отделящ офиса на Грег от останалата част. Когато влязоха там, Ласло и Меган седяха до масата.
— Как е той?
Меган изглеждаше неестествено бледа. От целия екип тя най-тежко бе приела неочакваното развитие на събитията. Имаше усещането, че контролираният хаос по преместването им тук бе върнал всички спомени за Килбърн и двамата Маккътчън.
— Добре е… — уклончиво отговори Грег и кимна към външната и по-шумна част на преградената стая. — Ще ни извиниш ли за минутка?
— И без това трябва да разгледам новополучената видеотехника. — Тя се отправи нататък. — Молих се за него — прошепна Меган, когато минаваше покрай тях.
Когато останаха сами, Грег изморено се отпусна на малкия диван.