Лукаш впери поглед в блестящата мрежа и шкафчетата, монтирани в стената зад нея. Насочи внимание към захранващите кабели, излизащи от тях и потъващи в привидно голия циментов под.
— Вратата е чиста — каза той след няколко секунди.
— Защо?
— Дисперсията на излъчването щеше да бъде по-различна, ако оградата е под напрежение.
— И как щеше да изглежда?
Лукаш се замисли за миг, после сви рамене.
— Не знам. Но щеше да изглежда иначе.
Грег го потупа по гърба.
— Да видим сега какво можеш да направиш с един стандартен катинар модел 22.
Стандартният катинар модел 22 се предаде след няколко секунди нежно човъркане във вътрешността му.
Десет минути по-късно вече бяха приключили и без излишно суетене се бяха измъкнали през охранявания (от обезвредена система) евакуационен изход в случай на пожар. И също така делово бяха посрещнати от Део, дошъл да ги вземе с крадена по този повод кола. А след час бяха обратно в базата.
— Е? — Ласло не скриваше нетърпението си да научи новините.
Грег започна да се преоблича и успокои с жест опасенията на приятеля си.
— Става.
Ласло изпусна задържания в гърдите му въздух с такова облекчение, сякаш се бе страхувал да диша през времето, през което двамата крадци бяха отсъствали.
— И за миг не съм се съмнявал — подметна небрежно той, като отвори вратата. — Ще се видим на съвещанието — рече той и излезе, мърдайки устни в безмълвна молитва.
Грег кимна и продължи с преобличането. Но мислите му летяха другаде, а съзнанието му вече бе ангажирано с цялата онази работа, която трябваше да бъде свършена през следващите няколко дни. И с онова, което се бе случило през последните седем.
Това, че момчето бе издържало решителния функционален тест, бе добре. Този факт му даваше надежда, че може да разчита на известна помощ. Една грижа по-малко. Разбира се, предизвикателствата, срещу които щяха да се изправят в пустинята — да не говорим за другите, които несъмнено ги очакваха в базата — щяха да бъдат значително по-респектиращи. Ала от друга страна, никакво обучение не би могло да подготви напълно нито Лукаш, нито който и да е било друг на негово място, за онова, което им предстоеше.
Той се отправи към бунгало номер две, оставяйки мозъка си да прескача от проблем на проблем, анализирайки съществените моменти в плана, който постепенно се бе оформял през миналата седмица. Планът залагаше на комбинация от пресметнат риск и импровизирана предпазливост. Макар рамките му да зависеха най-вече от климатичните особености на пустинята, в него имаше няколко… варианта, разработени от Грег като нестандартни алтернативи на конвенционалното мислене, с което очакваше да се сблъска.
Но този план в значителна степен зависеше от божия пръст на двайсет и второ или двайсет и трето число от месеца.
Задната половина на бунгалото, предназначено да играе ролята на команден щаб, беше разчистена. Трима от най-яките мъже в екипа охраняваха паравана, разделящ вътрешността му надве. Те кимнаха на Грег да мине, когато наближи, но не пропуснаха да забележат намръщването му, когато видя затъкнатите в коланите им пистолети.
Това бе станало повод за първата криза през изтеклата седмица.
— Дявол да го вземе! — бе изкрещял Роман. — Аз лично бях там! С очите си ги видях! — Той повдигна купа увеличени снимки. — Сам се убеди! Бяха тежковъоръжени — най-вероятно редовна армия или десантни части. — И беше замълчал, оставяйки Грег да разгледа снимките. — Аз отговарям за тези хора — бе продължил след малко той, правейки широк жест с ръка по посока на хората отвън. — Те се съгласиха да участват, защото им дадох думата си, че ще им се заплати и че ще оцелеят!
— Не обичам оръжието — бе отговорил Грег, хвърляйки снимките обратно на масата. — И не ми харесва онова, което върша, да има нещо общо с оръжието.
Роман повдигна пистолета четиридесет и пети калибър, който предвидливо бе взел от колата на Грег.
— В такъв случай, какво е това, ако мога да попитам?
— Това е съвсем различно. Тук става дума за личен проблем. — Той отиде до одеялото, изпълняващо роля на перде, и надникна към мъждивата светлина откъм палатката в далечината. — Въпрос на лична чест.