Выбрать главу

— Не е достатъчно — бе свил рамене „човека“.

— Повече от това няма да кажа.

Мъжът бе вдигнал поглед към лицето на Грег, който съзнателно бе позволил там да се появи предизвикателно изражение, макар и леко туширано от съобразяването със съществуващите традиции.

— Не, трябва ми повече — бе казал накрая той. — Най-малкото, което трябва да знам, е „къде“?

Грег се бе поколебал. Беше се замислил за човека пред себе си, за репутацията и за убежденията му. После се бе навел към ухото на стареца и шепнешком бе започнал да му разказва.

Лицето на събеседника му бе останало безстрастно. В продължение на петте минути разказ, той си бе позволил да кимне няколко пъти. Накрая чертите му се бяха изкривили в усмивка, широка от ухо до ухо. А когато Грег бе свършил, старецът бе отстъпил няколко крачки. И се бе замислил дълбоко.

Накрая се бе обърнал към крадеца, когото му бяха описали като „изключително сериозен мъж“. В речника на мафията това бе възможно най-висшата характеристика за един човек и неговия характер.

— Нали не се шегуваш със старец като мен? — Грег не бе отговорил нищо, но решителното му изражение бе по-красноречиво от всякакви думи. Босът се бе позасмял и бе поклатил глава: — Винаги съм знаел, че на правителството не бива да се вярва. Но такова чудо…

— Значи отговорът е…

Но „човека“ бе замълчал. Сериозността на плана на Грег и рисковете, които му бе описал, натежаваха далеч повече от личното му шеговито отношение към него.

— Ще имаш отговора ми след няколко дни.

— А копоите му? — обърна се Грег към Део, когато той седна срещу него на масата.

— Не са се махнали — сви рамене шофьорът. — Но са по-ниски от тревата. Казано им е: „Наблюдавайте, но без да се намесвате“. Не създават проблеми.

Меган ги бе видяла да разговарят шепнешком, питайки се кога най-сетне ще дойде краят на цялата тази потайност.

И дали някога щеше да дойде.

Все още не можеше да повярва на лекотата, с която се бе адаптирала към новосъздалата се ситуация. И не можеше да се начуди колко лесно се бе оказало буквално да изчезне от лицето на земята.

Нямаше семейство, за което да се безпокои. Майка й — вечна жертва — се бе поминала преди две години. Баща й… Хм, той се бе оказал бездушен като научните списания, които редактираше. Двамата с него не си бяха продумали след погребението. Беше убедена, че когато излезеше пред света с удивителната история, която се готвеше да разкаже, той и тогава ще намери за какво да я укори. Нямаше и близки приятели, които да й задават неудобни въпроси. Меган отдавна бе забелязала отчуждението, което работата й носеше.

Но й липсваше стереотипа, който си бе изградила.

Измъчваше я дори липсата на простата житейска увереност, че всяка сутрин се събуждаш в едно и също легло. Или това, че единствената опасност за деня е да не изпуснеш метрото за работа. А най-голямото ти предизвикателство е да не заспиш по време на съвещание.

За щастие, мислеше си тя, докато приключваше с прегледа на заснетия и записан материал, не всичко бе в графата със знак минус.

Защото през последните четири и половина месеца от живота си тя бе живяла, наистина бе живяла, при това много по-пълноценно, отколкото когато и да е било досега. Беше живяла живот може би хаотичен — какъв друг живот би могло да има в подземния свят? — но зареден с високо напрежение. Живот осезаем до болка, благодарение на предпазните мерки и на винаги присъстващото усещане за опасност.

Циганите го наричаха „кат вицушка“ — чист живот. И се наслаждаваха на всяка минута — не, на всеки миг от деня, сякаш им беше последен. Както впрочем можеше и да се окаже. В тази очарователна смес от страх и радост, надежда и отчаяние, човек забравя за глупостите и за боклука, с който се обгражда като със защитна стена, докато живее по обичайния начин. И се принуждава да се примири с истинската си същност — за зло или за добро — за да намери начин да извлече най-доброто от нея.

За изненада на Меган, онова, което бе открила в себе си, й бе харесало.

Винаги целеустремена, неумолима и недопускаща да бъде откъсната от задачата, която си е поставила, тя все пак бе намерила време през дните на криене да си играе с някои от многото деца на циганските семейства. Беше играла до забрава техните игри, беше люляла в скута си бебе и бе помагала в уроците по четене и писане.

С течение на годините, вечно тласкащата я амбиция бе убила у нея всякакво чувство за хумор и бе стъпкала в зародиш всякаква мисъл за прищевки. Беше свикнала да се възприема като суховата и педантична. А ето че с удоволствие се бе оставила да бъде въвлечена в нескончаемите шеги и подмятания, които бяха всекидневие в малкия им катун.