— Чудесно — захапа долната си устна Грег.
Фос сви рамене, но жестът се получи неестествено.
— Очакваше да играеш на сигурно?
Грег внезапно се извърна с лице към него. Усмихваше се широко.
— Сигурно… — започна той с края на старата фраза.
— … е единственият начин да се играе — послушно довърши Фос.
Грег отново се обърна към екрана, трасирайки с пръст Надлъжния разлом в долния край на картината.
— Седемнайсет километра след като излезем горе — каза той, разглеждайки подробностите на терена пред Разлома. — Първите няколко километра са съвсем прилични.
Роман поклати глава.
— Изброявам между десет и двайсет датчици за движение в тази зона.
Грег се отправи към мястото си край масата.
— Как са настроени?
— Трийсет за трийсет и една — отговори Фос, като направи бърза справка в листата пред себе си.
Грег седна и пусна звук на телевизора. Синоптикът говореше нещо за „кратки сезонни дъждове“.
— Няма проблем — каза Грег и пак съсредоточи вниманието си към прогнозата за времето.
— И какво означава „трийсет за трийсет и една“? — обезпокои се Роман.
Грег изглеждаше концентриран в предаването и Фос реши да отговори на циганина.
— Това е мярка за тайминга на устройството. Датчикът се задейства, ако край него мине предмет със скорост по-висока от трийсет стъпки за трийсет и една секунди.
— Това бавно ли е? — объркано попита Меган. — Искам да кажа, каква скорост се смята за нормална?
Фос хвърли поглед към Грег, но разговорът явно не го интересуваше.
— Нормална скорост би била сто и десет стъпки за трийсет и една секунди — обясни той.
— Господи! — ахна Меган. — Значи става дума за една трета от тази скорост! Но тогава ще им трябват…
— Четиринайсет часа и петдесет и три минути, за да преминем — невъзмутимо отговори Грег.
— Тогава не можете да минете за една нощ — изумено констатира Ласло. — А ако останете през деня в пустинята…
— Ще измисля нещо — усмихна се Грег.
Роман инстинктивно поклати глава, но не позволи на личните си опасения да проличат в гласа му или по лицето му.
— Да вървим нататък — делово предложи той и се обърна към Меган: — Подготви ли твоето… как му казваш?
Меган се засмя.
— Проклета да съм, ако и аз знам как да го нарека. Всъщност подготвила съм три… да ги наречем декларации. Първата — в случай, че успеем. Втората — в случай, че не успеем. — Паузата, която направи, беше дълга. Достатъчно дълга, за да извика в съзнанието на всички присъстващи картината на онова, което щеше да последва при провал. — Последната съдържа само някои общи формулировки в случай, че сме между успеха и неуспеха — бързо довърши тя.
— Кога ще ги заснемеш? — поинтересува се Грег, без да вдига поглед.
— Непосредствено преди да тръгнете. В събота или в неделя.
— Добре.
Роман го погледна.
— Което ни довежда до последния въпрос. — Той замълча, сякаш езикът му отказваше да произнесе въпроса. — Кога си решил да го направиш?
— Само секунда, искам да чуя това! — Грег усили звука на телевизора.
„Следва петдневната прогноза за източните райони на пустинята — обяви симпатична блондинка и започна пояснения към цифровата информация, която започна да тече на екрана: — От тази нощ до понеделник включително, ще наблюдаваме обичайното редуване на горещи дни с дъждовни нощи и гръмотевични бури. И ако тихоокеанският циклон се задържи до края на седмицата, каквито са нашите очаквания, в неделя и понеделник ще се разразят тежки бури.“
Грег изключи телевизора и се обърна към разтревожените лица на останалите участници в съвещанието.
— Отиваме в неделя.
Думите му прозвучаха като сигнал за край, защото всички незабавно станаха и напуснаха помещението. Останаха само Фос и Грег.
— Как мина днес?
Грег кимна сериозно.
— Момчето е бързо, съобразително и мисли, докато работи. Ще се справи.
— На теб ще ти трябва нещо повече от обикновено „справяне“, когато се озовете в пясъците.
— През последните пет дни с него направихме три удара. Има талант и усеща нещата. Бива си го.
— Не за него се безпокоя.
Грег изкриви устни в бърза усмивка.
— Радвам се да те видя завърнал се сред нас, майко Фоселис.