В къщата на колела, паркирана отстрани на щатска магистрала 168, трите тихи сигнала като че ли пронизаха телата на обитателите. Възцари се пълна тишина. Няколко от присъстващите се прекръстиха. Фос затвори очи — лицето му бе маска, белязана от безпокойство.
Роман въздъхна.
— Съобщете на останалите — нареди той с равен глас. — Нашите са стигнали Синай.
Една от циганките взе клетъчния телефон и започна да звъни наред.
След като поиска информация от определените да контролират с помощта на скенери, монтирани върху стените, честотите на полицията, щатските служби и федералните власти, Роман отиде при Фос.
— Къде са те?
Фос погледна екрана на централния монитор от трите пред себе си. На него бе изобразен компютърно обработен образ, възпроизвеждащ в детайли терена на пустинята (данните бяха взети от лентите на Меган). Върху него бе наложена компютърна графика на маскировъчната конструкция, под която пълзяха в момента двамата мъже, изпълняващи операцията.
— Трябва да са горе-долу там — отговори Фос, без да се опитва да скрива тревогата в гласа си. — Може би на двайсет — двайсет и пет метра от края на Разлома.
Роман кимна.
— Колко им остава докато стигнат центъра на сензорното поле?
— Час… Или малко повече — каза Фос, без да откъсва поглед от картината.
Роман потупа възрастния мъж по гърба и усети напрежението в мускулите му.
— В такъв случай трябва да си починеш през това време. Поразходи се, вземи глътка въздух, а?
Фос упорито поклати глава.
— Нищо ми няма — процеди той през стиснати зъби.
— Окей — съгласи се Роман и тръгна към вратата, но по пътя си чукна по рамото един от мъжете, покрай който мина: — Дръж го под око — прошепна му той.
Хвърли един последен поглед на заетия с компютъра Фос, обърна се и излезе навън в прохладата на нощта.
Обстановката тук пресъздаваше обикновен къмпинг. Встрани имаше скара за барбекю, край която мъж лениво обръщаше вече почти готови бургери. Децата — включително неговите — играеха в бързо спускащия се мрак. Виждаше се възбудата на тези градски чеда, попаднали в необичайната обстановка на пустинята. Жените бяха изпонасядали на сгъваеми столове и непринудено си разменяха клюки.
Внимателно аранжирана обстановка, имаща за цел да каже на случайния — или дори на не толкова случайния — наблюдател едно-единствено нещо: „Забрави за нас! Тук няма нищо особено!“.
Малика се приближи зад гърба на мъжа си и го прегърна през кръста, който в последните години бе започнал застрашително да увеличава обиколката си.
— Е?
Той не помръдна, загледан в далечината, някъде в посоката на Надлъжния разлом.
— Излезли са в пустинята — каза накрая Роман с подозрително равен глас.
— Толкова скоро?
— Всъщност с три минути закъснение — въздъхна той.
— Е, не е чак толкова зле — опита се да го успокои тя.
Той вдигна ръцете й до устните си и нежно ги целуна.
— Три минути за първите деветдесет. — След това се отдръпна от нея, правейки две крачки към онова място, което виждаше само в съзнанието си. — За шест часа това прави дванайсет минути. Дванайсет! — Кратка пауза. — С онези костюми на гърба, шест часа са си истинско изпитание. А дванайсет минути… Те могат да се окажат критични.
Малика отново се приближи зад гърба му.
— Искаше ти да излезеш с него, нали?
Той съсредоточено кимна.
— Лукаш е по-добър от мен. Много по-добър в някои неща.
— Но все пак искаше?
Развеселен от лекотата, с която неговата жена четеше мислите му, Роман остро се засмя и се обърна към нея:
— Защо не пробваш да станеш гледачка?
Думите му накараха и Малика да се усмихне.
— В случая няма нужда от специална дарба. Изписано е на лицето ти.
Роман кимна.
— Предполагам. Не се бяхме виждали от години. Не знаех дори жив ли е, или мъртъв. Но когато му потрябвах, застанах до него. За какво? За да му помогна да се убие и може би да отнесе със себе си част от нас? Само и само да види… — Той горчиво се засмя. — Не е ли нелепо?
Малика се приближи плътно до него.
— Какво ти има, мили?
Роман се поколеба. Когато заговори отново, гласът му идеше някак отдалеч, сякаш думите бяха от друго място или време.
— Ами… ето на, стоя тук, без да съм сигурен дали някога изобщо ще го видя пак, а нямам дори представа защо го направи.