Двете седмици съвместни тренировки с безкрайно по-опитния крадец бяха научили младия циганин да изпълнява безпрекословно каквото му се нареждаше. С максимална точност.
— Да.
— След това ще отброя по същия начин още веднъж. Този път на „нула“ ще го откопчаеш и ще го извадиш пред себе си, ясно?
— Да.
— Тогава ще отброя за трети път. На „нула“ ще сложиш излъчвателя в лявата ми длан и ще хванеш рамката до моята ръка. Само не опитвай да си изтегляш ръката обратно, ясно?
— Ясно.
Грег за сетен път провери показанията за индикацията.
— Сега ми кажи когато си готов.
Лукаш си пое няколко пъти дълбоко дъх, представи си в подробности трите движения и кимна с незабележимо мръдване на главата:
— Готов съм.
— Добре — прошепна в отговор Грег. — Тогава започваме. — Без да отделя поглед от индикацията, той настрои съзнанието си към ритъма на поредицата. — Готови…
Скок!
— Три-две-едно… — следващ скок — … нула!
Пъргавите пръсти на младежа се стрелнаха зад гърба му и обхванаха издължения микровълнов излъчвател.
— Три-две-едно… — нов скок — … нула!
Ръката му мигновено се стрелна напред, едва не откъсвайки колана, докато освобождаваше уреда, после се зарови в пясъка до ухото му.
— Три-две-едно… — скок — … нула!
Лукаш плесна малкия корпус в разтворената длан на Грег и без забавяне сграбчи предната тръба на носещата конструкция.
— Страшни ръце имаш, хлапе — невъзмутимо го похвали Грег, сякаш мисълта за неуспех изобщо не бе минавала през главата му. Наблюдавайки с едно око амплитудите в показанията на датчика, той започна да натиска бутончетата по контролния панел на уреда с пръстите на лявата си ръка.
Треперейки от усилието, с което се бе вкопчил в тръбата, Лукаш внимателно наблюдаваше манипулациите на Грег.
— Знаеш ли какво е?
Грег едва доловимо кимна.
— Не съвсем.
— Тогава…
— Мога да не знам какво точно е — промърмори Грег, продължавайки с настройката, — но за сметка на това знам как работи.
Миг след поредния скок, той извади ръката си до дясната, обхванала предната тръба, където малката чашка на приемно-предавателната антена на другия сензор повдигаше със седем-осем пръста одеялото.
— Каквото и да е онова нещо там, то излъчва комплекс микровълнови импулси в най-долната част на спектъра. Понеже няма ехосигнал, значи не работи на принципа на радара. Следователно някъде зад нас има пасивен приемник. Можем само да гадаем, но не е изключено да има десет или дванайсет такива за цялото наблюдавано поле. — Той прекъсна за миг обяснението си, за да провери показанията. — Изключително ефикасен начин да оплетеш паяжина.
Лукаш се напъна да си представи плетеницата от микровълнови лъчи, образуващи невидима, но въпреки това непроницаема електронна паяжина, хвърлена над пустинята. В съзнанието му лъчите опираха във възли, където бяха разположени скритите пасивни приемници.
„Прекъсни някоя от нишките и…“ Лукаш потръпна, въпреки че никога не се бе страхувал от паяци.
— И как ще ги изключим?
Невинният му въпрос накара Грег да изкриви лице в гримаса.
— Не можем. — Той продължаваше да наблюдава амплитудите, но показанията на излъчвателя вече започваха да се приближават до тези от датчика. — Прекъсването на сигнала от движеща се органична материя, разбирай нашите тела — допълни той, сякаш мисълта току-що му бе хрумнала, — ще накара приемника да изпрати сигнал, алармиращ за прекъсване в импеданса на излъчвателя. И тогава върху главите ни ще скочат яки симпатяги, въоръжени до зъби.
— Но ако не можеш да ги изключиш…
— Тогава ще ги заблудим. Нашият излъчвател поглъща оригиналния сигнал както магнитът привлича метални стружки, след което изпраща копие на същия сигнал над главите ни в посока на предполагаемия приемник.
Лукаш обмисли чутото за няколко секунди.
— Като призма, пречупваща светлината — прошепна той.
— Много добре — скръцна със зъби Грег. — Сега да проверим доколко съвпадат теория и практика. Три-две-едно сега! — Той натисна един бутон върху излъчвателя и зачака.
Следващите две безкрайно дълги минути двамата лежаха по корем и наблюдаваха съвпадащите сигнали на датчиците и излъчвателя.
Накрая Грег кимна удовлетворено.