— Господи боже мой, не мога да повярвам! Как можа да прекараш толкова време с нас, да се храниш с нас, да се смееш с нас… — Тя направи пауза и се усмихна. — … да спиш с нас? Как е възможно да си била част от нас и да не си ни разбрала?
Меган изглеждаше объркана.
— Какво… какво искаш да кажеш?
Магда седна на масата и заклати глава като малко момиченце.
— Та това си е игра, Меган. Дива игра без ограничения, в която всеки си измисля правилата. Такива сме ние — изчурулика тя. — Спомняш ли си през времето, което прекара с нас, някой да е споменавал за работа? — Магда се замисли, после отрицателно поклати глава. — Разбира се, че не, принцесо на гаджите. За нас всичко е игра. Самото планиране на този удар беше игра под надслов „Можем ли да победим системата?“. А събирането на информацията, от която имахме нужда, беше играта „Какво от онова, което крият от нас, можем да научим?“. Дори за Емил — кимна тя към бодигарда на Меган — това е игра.
Меган се обърна към едрия мъж.
Той кимна утвърдително с усмивка на лицето.
— „По-силен ли съм, по-корав и по-умен от копелетата, които се опитват да ти причинят зло?“ — каза той и с любов погали инграма, преметнат на ремък през врата му.
Магда леко скочи на пода от масата.
— За циганина целият живот е игра. Няма как иначе да бъде. — Погледът й притъмня, изражението й стана сериозно. — Всяко друго отношение за нас би било непоносимо.
За миг само, за една кратка секунда, на Меган й се строи, че вижда непоносима болка под фасадата на момичето, което досега бе възприемало като безгрижна, ярка комета.
Болка, която веднага бе потисната.
— Така че, скъпа, да играем — усмихна се Магда и непринудено целуна Меган по бузата. — Защото да играеш, означава да живееш. Опитай и ти някой ден.
Клатейки глава, убедена, че може би никога няма да може да разбере тези хора, с които съдбата я бе събрала, Меган я последва навън към чакащата ги кола.
2 часа и 57 минути до крайния срок
Напълно обикновен на външен вид микробус намали ход и спря пред ярко осветения портал.
— Дръж се гладко като дупенце на бебе — предупреди от задната седалка Ласло.
— Не се бой, колелата на системата са добре смазани — прошепна в отговор шофьорът, наблюдавайки приближаването на въоръжения постови.
— Причина за идването?
— Почистване на килими в офицерския клуб, сграда 238 — съобщи шофьорът и извади през прозореца на колата заповедта, шофьорската си книжка и застрахователната полица.
— Чакайте тук.
— Няма страшно.
Военният полицай се върна с документите в караулката и направи справка със списъка там. После взе слушалката на телефона.
— Проблем ли има? — неспокойно се размърда Ласло и надникна, за да вижда по-добре какво става в караулката.
— Отпусни се, това е нормално — каза му шофьорът. — След минутка ще излезе и ще ни каже… — Той продължи с гърления изговор на полицая: — „Карай внимателно. Не вдигай над двайсет и пет километра и паркирай в зелена клетка“. Знам го, такава е процедурата — допълни той с усмивка в момента, когато полицаят излезе от караулката.
Мъжът плесна стикер на предното им стъкло и нареди:
— Карай нататък, без да вдигаш над двайсет и пет, окей? Можеш да паркираш само в зелена клетка, ясно ли е?
Шофьорът козирува шеговито на постовия и мина под вдигнатата бариера.
Ласло поклати удивено глава.
— Впечатлен съм! — Той погледна навън към войниците и авиотехниците, покрай които минаваха. — Само че трудната част едва сега идва.
Шофьорът изсумтя:
— Ха! Ти си седиш, чакаш си и после се изправяш пред цялата американска армия. Питаш ли ме мен? Аз се хващам да чистя шибаните им килими, човече!
Ласло и тримата мъже, скрити в задната част на микробуса, избухнаха в смях.
Колата навлизаше в базата.
2 часа и 49 минути до крайния срок
Денят се бе оказал противно дълъг, нощта отвратително скучна, и Гавилан мислеше за лягане.
Той остави настрана справката, върху която бе работил, довърши на екс остатъка от питието си и протегна пръст към нощната лампа. Спря го почукване на вратата.
Погледна часовника (минаваше полунощ), измърмори полугласно най-вулгарната ругатня, която му дойде наум, и стана да отвори вратата.
— По-добре да е страшно важно, защото… — Гласът му заглъхна. Онемя при гледката на усмихнатата жена, подпряна на рамката на вратата му. — Само не ми казвай, че пак ще ме отвличате! — помоли той с отчаяние.