— Сега? — изкрещя Лукаш, за да надвие воя на вятъра, който правеше говоренето невъзможно.
Грег само поклати глава.
— Полето е все още активно! — извика на свой ред той. — Трябва да изчакаме!
Светът над тях се озари от разкъсваща небето светкавица. Грег започна да брои.
— Едно, две, три, четири, пет, шест, седем, осем, девет, десет, единайсет, два…
Гръм заглуши думите му.
— Три километра осемстотин и шейсет метра — извика той. — Ти брой на следващата. Аз ще сканирам целия честотен обхват.
— Окей! — Лукаш повдигна леко предния край на одеялото и се помоли металът на датчиците по рамката да не привлече върху тях гнева на небето.
Ослепителна мълния раздра хоризонта и за миг пустинята светна като ден.
— Едно, две, три, четири, пет, шест, седем, осем, девет, де…
Продължителен гръм го разтърси до кости.
— Боже милостиви, повярвай на смирението ми! — измърмори той и бързо пресметна наум. — Три километра и шейсет метра!
Грег гневно разтърси глава.
— Мръсниците не изключват нищо! Само че ако не започнат скоро да го правят, рискуват да загубят цялата си проклета система!
Следващата ослепителна светкавица хвърли сенки от всичко на няколко километра пред тях.
— Видях! — извика Лукаш и посочи с пръст. — На пет-шест километра в посока един часа!
Грег кимна.
— … пет-шест-седем! — Гръмотевица. — Два километра двеста и петдесет метра!
Нещо започна да удря по защитната конструкция. Като момче, което панически бие с пръчка по гърмяща змия. Лукаш трепна, когато усети твърд удар в тила си.
— Ох! Какво, по дя… — Той погледна встрани и видя парче град с големината на топка за голф. В следващия миг около тях оглушително зачатка.
— Пази си главата! — изкрещя Грег, докато градушката минаваше над тях.
Одеялото започваше да се къса на парчета под напора на вятъра, силата на тежките капки дъжд и ударите на едрите парчета град. Двамата сложиха ръце над главите си, гледайки с тревога уредите.
— Сеизмичните датчици и сензорите на движение ще се претоварят, ако не… — започна Грег и замлъкна, защото дъждът и градушката спряха като отсечени с нож.
Лукаш се осмели да надигне глава.
— Какво? — попита той в зловещата тишина.
Грег сграбчи момчето и натисна главата му в пясъка.
— Долу!
Викът му прозвуча цяла секунда след като назъбена светкавица разсече бурята и се заби в пустинята на по-малко от километър пред тях. Гейзер от сини и оранжеви искри експлодира във въздуха, последван три секунди по-късно от оглушителен тътен.
— Жив ли си? — извика Грег, след като се свести от шока.
— Мисля… — неуверено отговори Лукаш със задавен глас. Още беше замаян както от ударната вълна, така и от притока на адреналин в кръвта. Но също и от изтощението от костюмите, които носеха вече прекалено дълго.
— Ей! — извика му Грег, виждайки момчето дезориентирано да се озърта. — Ей? Как се казваш?
— Аз ли?
— Как се казваш? Давай! — Той тревожно зачака.
— Лукаш.
Нова назъбена светкавица изля яростта на природата в земята пред тях. Последва фойерверк от искри. И нова раздираща глуха гръмотевица само две секунди по-късно.
— Къде беше това, Лукаш? Луки? Смятай!
— Ъ-ъ… на по-малко от осемстотин метра — отговори момчето малко по-уверено.
Грег направи гримаса.
— Вече загубиха два от микровълновите си излъчвателя. Ако не изключат цялата система веднага, колебанието ще им струва половин милион долара в хардуер!
Двамата инстинктивно навеждаха глави на следващите три светкавици, последвани почти веднага и от гръмотевици.
— А ако не го направят? — попита Лукаш с глас, който говореше, че е преодолял шока.
— Тогава ще трябва да рискуваме! И ще се надяваме да ни сбъркат с дъжда, градушката или вятъра.
Лукаш надигна маската, за да избърше капките под нея. Лицето му изглеждаше бледо, но не беше ясно дали от обезводняване или от страха, че ще трябва да бягат през активното сензорно поле.
А може би и от двете.
Изведнъж светлината по индикацията на датчиците около тях се смени от оранжева в зелена.
— Чакай! — тихо нареди Грег. — Чакай…
Той свали един от датчиците, взе го в ръка и го завъртя на триста и шейсет градуса, за да сканира цялото поле.