— Мамка ви! — прошепна той развълнувано. — Изключихте цялото поле, така ли?
Двамата възбудено изкрещяха, сякаш ставаха свидетели на изтеглянето на печелившите номера от лотарията.
В следващия миг свалиха всички датчици, закрепени по рамката, замряха за секунда приклекнали и с ръце на челото се опитаха да проникнат през пелената на пороя, забравяйки за градушката.
— С колко време разполагаме? — поинтересува се Лукаш и намести раницата на гърба си.
Грег се взря през отслабващата канонада на светкавиците по посока на външния периметър на базата.
— Половин час… може би малко повече. — Той замлъкна. — Поне петнайсет минути след края на този ад. — Той посочи надясно от тях. — Според мен до там има седем-осем километра.
— Ще успеем ли?
Грег сви рамене, завъртя за последен път датчика в пълен кръг и решително се изправи.
— Да проверим.
На следващата светкавица започнаха да тичат, сякаш пуснати от пистолета на старт линията.
1 час и 58 минути до крайния срок
Цифровият часовник над банката компютри пред Фос заби и всички наоколо притихнаха.
През последните петнайсетина минути хората бяха идвали един по един въпреки тясното помещение. Никой не говореше. Никой не работеше. Девет мъже и жени, застанали прави. Прехвърлящи поглед от часовника над главите им върху екраните на компютрите и обратно. Напрегнато следящи развитието на компютърната симулация по придвижването на защитната конструкция според заложения график.
Когато над буса с командния пункт се разрази бурята, симулацията показваше осем километра и половина от външната ограда.
А когато часовникът показа, че остава по-малко от час, Малика влезе и сложи ръка в шепата на мъжа си.
Трийсет минути преди изтичане на времето Фос премести встрани празната чаша чай, сложи на главата си слушалките и започна напрегнато да се вслушва в безмълвния ефир.
Пет минути преди края Роман превключи приемника към тонколоните, за да може цялата група (нараснала вече до четиринайсет души) да слуша пращенето.
Три минути.
Две минути.
Една минута.
Никой не смееше да диша, всички се молеха, а часовникът неумолимо отброи нула.
Фос се наведе напред, притиснал слушалките върху ушите си.
Малика погледна мъжа си в очите, приковани върху близката тонколона, и преметна ръка през раменете му.
Роман поклати глава, измърмори неясно „дванайсет минути“ и замлъкна.
Тих, но кристално ясен звуков сигнал отекна в затворено пространство.
Всички едновременно се изправиха.
Паузата продължи сякаш цяла вечност, после нови три сигнала от най-прекрасната мелодия на света изпълниха душите на ликуващите хора.
Роман се прекръсти и се обърна към жените, обслужващи връзките по клетъчните телефони.
— Съобщете на останалите… — каза той със задавен глас, който сам не можеше да познае. — … кажете им, че Магьосника стигна… — Той замълча за секунда и кръстоса поглед с този на изтощения, но щастливо усмихващ се Фос. — … в Обетованата земя.
15.
Беше късно. Или може би рано. Зависеше от гледната точка.
Но за тежковъоръжения часови, комуто безкрайната служба бе отдавна дотегнала, не беше нито едното, нито другото.
На него само му беше студено.
Тази нощ явно му бе писано да зъзне в малката караулка. И да наблюдава заслепен светкавиците, забиващи се в пустинята, от които Дриймланд изглеждаше притъмняла. Беше му писано още да реагира на непрестанните фалшиви алармени сигнали, постъпващи от външния периметър. Аларми, дължащи се на силно йонизираната атмосфера, съпровождаща бурята. Всяка от които изискваше по устав дълга, напълно безсмислена разходка през шибащия дъжд, с единствената цел да се потвърди фалшивата аларма. И бързо връщане на сушина в караулката, преди да е подгизнал до кости.
Една от онези нощи, когато човек се пита дали наистина е избрал правилната професия.
Понякога.
Всъщност, ако се изключеше противната буря, той харесваше начина, по който си вадеше хляба, а още повече му допадаше да бъде… член на може би най-елитната служба за охрана в света.
Служба, съществуваща благодарение на привличането на най-добрите сред най-добрите от всички армейски поделения. Най-точните стрелци, най-коравите мъже и жени, най-лоялните и най-верни, с които армията можеше да се похвали.