Нямаше врати, прозорци или източници на светлина. Стената, в която се бе намирал люкът, отвън бе изглеждала, че е от стоманобетон. Но тук, вътре, създаваше впечатлението, че е от по-лек материал — нещо на основата на фибропластите.
Слабата светлина на фенерчето не му позволяваше да разгледа тавана, така че засега стените се събираха някъде високо над главата му в тъмната неизвестност.
След като изследва помещението на по сто метра в двете посоки, той се върна при люка и клекналия до него Лукаш.
— Имаме проблем.
Лукаш сви рамене, но изражението на мокрото му от пот лице с нищо не се промени.
— Това вече престана да ме изненадва.
Реакцията му се понрави на Грег.
— Можем да бродим тук с дни. Този коридор може като нищо да опасва базата по цялата й дължина. Мисля — и той леко почука по вътрешната стена, — че е построен с идеята да маскира онова, което се крие зад люка. Допускам, че изобщо не е функционален. Следователно онова, което търсим, не се намира нито в единия, нито в другия му край. — Поколеба се за миг. — Проблемът е, че не разполагаме с време да проверяваме верността на тази хипотеза. По план се предвижда да започнем изтеглянето си оттук след — той провери колко е часът — четири и половина часа.
— Значи?
Грег насочи фенерчето към стената.
— Бихме могли лесно да проникнем през това.
Лукаш погледна малкия светъл кръг върху стената и после върна погледа си на Грег.
— Майтапиш ли се? — Видя отговора в лицето му. — Добре, дотук всичко беше нормално — забързано продължи той. — Никой не забеляза какво правим или поне следите, които оставяме, могат да дадат правдоподобно обяснение. Това го разбирам — изправи се той и докосна с ръка стената, — но някой все някога ще забележи дупка в стената! — Той погледна своя наставник и объркано установи, че погледът му е спокоен. — Ако изобщо приемем, че няма да се набутаме право в нечий офис или защо не в столовата.
Грег разкопча горнището на анцуга си и повдигна окачения на верижка малък предмет, запечатан в лусит, който носеше след намирането му в сейфа на Кери, за да избърше потта си.
— Следователно най-напред ще проверим, нали така? Та нали Господ затова е измислил фиброоптичния световод? — Той замлъкна, смутен от скептичното изражение върху лицето на своето протеже. — Ей, ако имаш по-добра идея, само ми я кажи.
Пет минути по-късно Лукаш вече плъзгаше ехолокатора по стената в търсене на по-слабо място.
— Изглежда хомогенна — неспокойно каза той. — Дебела около половин пръст на височина от три стъпки нагоре.
— А по-надолу?
Лукаш поклати глава.
— Слаби звуци тук-там, но създава впечатление за масивна.
— Тихо е като в морга — въздъхна Грег и свали слушалките.
— Подбирай си сравненията!
Грег пое подадената му дрелка. Сложи върха на бургията над нивото на очите си и малко по-късно вече беше пробил стената. Пъхна в отвора накрайника на наблюдателната система.
— Я да видим… — изрече той и дълбоко си пое въздух. — По дяволите!
— Какво има?
— Чакай малко… — Той завъртя тънкия кабел, за да разгледа колкото може по-голямо зрително поле. Пет минути по-късно, клатейки глава, той повтори процедурата.
— Какво има там? — не се сдържа Лукаш, раздразнено отлепяйки мокрия анцуг от изпотеното си тяло.
Но Грег само загадъчно поклати глава и подаде окуляра на изгарящия от любопитство младеж.
Лукаш загуби няколко ценни секунди, за да се фокусира, после сам започна да върти микроскопичната леща от другата страна на стената.
Пясък, странно бял, навят на дюни. Оскъдна растителност — някакви смътно познати по форма дървета и шубраци. Събрани край бълбукащ поток с нереално синя вода.
— Излезли сме навън?!
Грег поклати глава, замислен над видяното.
— Не забравяй, че сме на сто и петдесет стъпки под земята — рече той и несъзнателно погледна нагоре. — Разгледай тавана и стените.
Лукаш послушно извъртя фиброоптичния кабел.
Таванът, отстоящ поне на трийсетина стъпки, беше боядисан в пламтящо оранжево и на него без схема или повтарящ се мотив, по случаен начин бяха закрепени сивкави, къдрави (липсваше по-подходяща дума), подобни на облаци валма. Силната жълто-оранжева светлина, изпълваща помещението, като че ли идваше от необичайните „облаци“.
Стените — или поне тази, в която бяха пробили дупката, защото останалите бяха прекалено далеч, за да се види добре — бяха с цвета на „пясъка“. И може би бяха от материал, в който той бе съставна част.