Дълги години се бе занимавал с това, но лицето му не бе издало нищо — беше си останало шифър, маска, скрила под себе си всички душевни терзания, които го бяха измъчвали.
Той беше човек, чието съществуване се отъждествяваше с думата Служба. Животът му бе преминал под девиза на генерал Дъглас Маккартър, чиито думи бяха гравирани върху бюрото му и запечатани завинаги в душата му: „Служба! Чест! Родина!“.
Службата му за родината му не бе преставала да бъде кристалночиста и решителна. Задачата му бе да я опази от наистина лошите хора, които само дебнеха удобен момент да я поставят на колене. И той се бе справил по блестящ начин. И никога не си бе позволил да се съмнява, че когато дойде последният му час, той ще остави Америка като едно по-добро и по-безопасно за живеене място.
Но все още имаше едно нещо за довършване. Една последна тухла трябваше да се постави във фасадата на наследството, което щеше да остави. За да осигури с това собственото си безсмъртие и светлото бъдеще на отечеството.
Нещо, за което десетилетия наред бе чакал най-удобния момент.
Преди години — във времето на младостта, когато всичко бе така наивно просто — всичко действително бе изглеждало като детинска игра. Руснаците бързаха да открият първи бомбата. Бяха завладели Източна Европа, бяха хвърлили въдицата си на Карибите и бяха притиснали западните съюзници по всички фронтове. Американският народ се бе свил посрамено, така че никой дори за секунда не подложи на съмнение оценката на екипа, че разчуването на истината за случилото се в Розуел може да стане първопричина за гибелна паника.
Съвсем отделен бе въпросът за възможностите, които пленяването на пришълците предлагаше. Възможности, определено въртящи се около технологичния импулс, който можеше да изстреля Съединените щати в бъдещето десетилетия пред руснаците. И защо не? Можеха да създадат хирургично средство да се елиминира веднъж завинаги вечния враг.
Но това беше в дните на младежко опиянение, дни отдавна забравени. Толкова много тайни, лъжи и… и време бяха минали оттогава. Конспирацията бе продължила по силата на собствената си инерция, а великите планове и патриотичната тръпка се бяха изродили в раздута бюрокрация, правеща всичко, което се налагаше, за да оцелее тя самата.
Но ето че сега, благодарение на кашата, забъркана от множеството анонимни служители, някога помогнали на възрастния човек да съгради тъмния си свят, се бе отворил шанс. Възможност, микроскопична вероятност да обезпечи бъдещето на своята родина с помощта на един-единствен кървав акт на насилие. Да направи така, че дълго след като си е отишъл, Америка (неговата Америка, оставена в ръцете на избрания от него наследник) да продължи да съществува. Да остави завещание — гравирано по-трайно от това в гранит — доказващо, че случилото се едно време е имало своя смисъл. И не само смисъл, а причина и логика, които продължават да бъдат не по-малко валидни и също толкова жизнени, отколкото са били тогава — преди половин век! И той за нищо на света нямаше да изпусне тази възможност… тази възможност с двоен потенциал.
Преследвайки източника на Търнър, Килбърн — ангелът отмъстител на Секретаря — беше успял да ликвидира с уникална по бруталността си, почти хирургична ефективност всички онези от екипа, помогнали му някога да планира и изпълни операцията.
Меган Търнър бе станала примамката, насочваща Килбърн и превърнала го отново в онова безмилостно оръжие, което някога бе представлявал. За да очисти боклука, останал от „Маджестик 12“.
И да павира пътя за последното действие на драмата, която той бе режисирал вече над петдесет години.
Макар телата да се бяха трупали като клада, Секретаря постепенно бе загубил надеждата, че ще може лично да участва в най-важната част от последното действие. И да го приключи по гениален начин, уверявайки се, че животът му не е преминал в напразни напъни да изпълни обещание, лишено от стойност.
Но ето че се бе появил крадецът Хадеон/Пикаро и с действията си бе направил задачата на Секретаря проста като вдигане на телефона.
Поемайки дълбока глътка от неизменно съпровождащата го кислородна маска, Секретаря позвъни на помощника си.
— Сър? — Мъжът застана на вратата петнайсет секунди след сигнала.
— Пол — каза Секретаря с немощен, тънък глас, — имаме ли вече докладите?