Младият, но неизменно на линия помощник му подаде папка.
— Това е справка за всички докладвани инциденти през последните дванайсет часа, сър.
Секретаря кимна.
— Прекрасно. — Пое нова глътка кислород и започна да разглежда докладите. — Утре сутринта, Пол, искам специална група да започне пълна инспекция на Зоната. Която да обърне особено внимание на… ъ-ъ… крехкото здраве на обитателите.
— Сър, разбирам, сър.
Секретаря се опита да се надигне от инвалидната си количка, но едва не загуби съзнание от усилието. Пол веднага се втурна към него и внимателно прихващайки го под мишниците, му помогна да се настани по-удобно в самозадвижващия се стол.
— Благодаря ти, Пол — промълви старецът с отмалял глас. — Мисля, че ще обядвам в… — Той замлъкна, впил поглед в малкото парче черна гума, изпаднало от единия от докладите.
— Какво е това?
Адютантът му се наведе и му подаде невзрачното късче гума, а Секретаря прегледа доклада, от който бе изпаднало.
— Ще наредя да изпратят вечерята ви незабавно, сър — каза Пол и подкара инвалидната количка навън от стаята.
Старецът, ветеран от толкова много битки — истински и въображаеми — който винаги досега бе оцелявал само доверявайки се сляпо на инстинктите си, погледна малкото парче нищо незначеща материя в ръката си, хвърли поглед на дюните долу, поколеба се и вдигна ръка.
— Чакай, Пол.
— Сър?
— Ще го направим сега. Повикай ги при мен веднага!
Младежът сепнато погледна внезапно промененото изражение в лицето на този мъж легенда.
— Сър! Слушам, сър! — едва ли не скочи той към телефона.
Секретаря не чу дадените от него заповеди. Нито обърна внимание на загрижените погледи от човека, който бе заслужил назначението си при него благодарение на работа, която бе свършил за Килбърн. Беше зает.
Взираше се в пустите дюни, там долу, с изгарящия поглед на фанатик.
На двайсетина километра през пустинята, някъде от другата страна на Фрийдъм Ридж, караваната, превърната в дом на колела, кипеше от активност. Шест-седем деца играеха на „да намерим заровеното съкровище“. Майките им обикаляха около импровизирани маси за пикник, приготвяйки обяд. Край трите барбекю скари мъжете си даваха взаимно съвети как е най-добре да се изпече агнешко бутче или да се направят шишчета.
Но вътре в караваната — оборудвана като команден пункт — цареше тишина, странна тишина, възцарила се тук още преди часове. Тишина, която с нищо не показваше, че скоро ще се вдигне.
Погледите на хората тук бяха приковани върху индикацията на големия цифров часовник.
+12:34
— Малко остава — обади се Фос с неубедително бодър глас.
Роман направи гримаса. Вече дванайсет и половина часа Фос отказваше да напусне караваната. Не искаше дори да помръдне с изключение на два случая, когато бе станал от стола (без да се отдалечава от компютрите си, естествено), колкото да си разтъпче краката. Роман му бе носил храна, няколко чаши силен чай и толкова.
Но за никого не бе тайна, че през цялото това време бившият наркоман е на ръба на кризата.
— Два часа и двайсет и шест минути — каза на свой ред Роман с глас — пародия на непринуденост. — След това няма да има време за друго, освен за нощуване.
Фос кимна.
— Дори по-малко. Ще ни трябват поне четиридесет и пет минути, за да оправим нещата тук, при нас.
— Ще го направим и по-бързо, ако се наложи — успокои го Роман.
— Надявам се — отговори Фос отнесено.
— А ако получим сигнала… — започна Роман и се поправи веднага, виждайки обезпокоения поглед на Фос: — Когато получим сигнала, ти ще се справиш ли с това нещо? — Той погледна тъмния екран на единия от компютрите.
Фос не изглеждаше убеден.
— Мисля, че да. Теоретично нещата са повече от ясни.
— Но защитната система?
Фос се облегна в креслото си, виждайки удобен повод да сподели приятен спомен:
— Грег веднъж отбеляза, че начинът да се надхитри всяка охранителна система, е да не бъдеш онова, срещу което тя е проектирана да охранява. — И той многозначително повдигна вежди. — Следователно, няма да атакуваме. — Включи единия от изключените монитори, после и свързания към него компютър. — Компютрите им са програмирани да отблъскват атаки, идващи от външния свят. Да държат настрана хакери, деца и шпиони, пречейки им да се доберат до данните. Образно казано, да не им позволят да прочетат електронната поща.