Ново равнодушно свиване на раменете.
— Мислиш ли, че трябва да се лекувам? — Въпросът прозвуча наивно и напълно естествено, но лекото намигване издаде лъжата в него (и това, че напълно я разбира).
Меган поклати глава.
— Не, май така и няма да мога да ви разбера що за хора сте — каза тя и се извърна към прозореца, до който се бе облегнал Део. — Но знам, че си умно момче.
— Благодаря.
— Добър си с коли, двигатели и всякаква механика.
Део завъртя глава.
— Не добър — и направи пауза, преди да поясни: — Страхотен!
— Защо тогава си избрал този живот?
Но Део сякаш не я чу.
— И казваш, че можеш да работиш на това чудо? — попита я той, кимвайки към един от големите камиони.
— Не отговори на въпроса ми.
— Така ли? — Той силно всмукна от цигарата. — А сигурна ли си, че там, горе, има сателит, който да улучиш.
— Има… и то цели три. Двата предлагат връзка по около два часа и половина всеки, а третият е на геостационарна орбита.
— И всяка мрежа разполага със свой?
— Всяка от големите — въздъхна Меган.
Део кимна. Беше впечатлен.
— Правителството ли подарява тези спътници на телевизионните мрежи?
— Нищо подобно. Те плащат стотици милиони долари, за да участват в конструирането им, в извеждането им в космоса и в поддръжката им в орбита. — Меган възмутено поклати глава и реши да приключи дискусията с твърд глас: — Сложно е за обяснение.
— Значи горе си има спътници — продължи обаче Део, който явно искаше да разбере, — защото телевизионните мрежи харчат пари за това. За да са сигурни, че ще ги има и ще могат да ги използват, когато им се наложи, така ли?
— Така.
Отговорът накара Део мъдро да заключи:
— Точно като мен.
— Какво каза? — усети се със закъснение Меган.
Део се усмихна и бръкна в колата за шишето с вода.
— Казах ли нещо?
Тя погледна в очите невинно усмихващия се мъж.
— Искаш да ми кажеш, че правиш всичко това, поемаш всички тези рискове за някой, който е съгласен да ти плаща издръжка всеки ден?
— Точно… Говориш за мен — кимна той и прибра слънчевите очила в джоба си, тъй като слънцето се бе спуснало вече доста ниско.
— Лъжец!
— Казал беглецът на крадеца на коли — весело я контрира той и допълни: — А защо да не отидем в италианския?
Някъде в средата на триъгълника, образуван от паркираната кола на Део, базата Дриймланд и командния пункт в караваната, Ласло лениво крачеше по улица със слабо движение и лакомо отхапваше големи хапки от хотдога си. В един момент се обърна към мъжа, който го придружаваше:
— Понякога криенето е досадна работа — каза той и се усмихна на двамата тежковъоръжени военни полицаи, които идваха срещу тях.
Подминаха ги.
— Se rappeler asseoir un camp Russe?
— Естествено, че помня. В онази руска казарма бе по-трудно да проникнеш, отколкото между краката на девственица немкиня. Но колко приятно бе след това… като с френско момиче. Тогава откраднахме няколко коня, помниш ли, а? — Той се засмя на спомена. — И дори им отмъкнахме един скапан „Зил“, за да откараме всичко, което им прибрахме.
Завиха на ъгъла и съзнателно не обърнаха никакво внимание на въоръжените с автоматично оръжие войници, охраняващи двойния портал в дъното на улицата.
Надписът над него гласеше: „Разрешен достъп само за Норт Фийлд“.
— Виждаш ли кабелите?
— Oui.
Продължиха нататък, отдалечавайки се от портала. Ласло бавно поклати глава.
— Да влезеш там е нищо в сравнение с руска казарма.
Партньорът му мрачно кимна, докато се приближаваха към празния склад, който бяха превърнали в наблюдателен пункт.
— N’y pas aller par quatre chemins…
— Знам де, знам. Ако вземат и си отворят очите да видят какво става, от тук ще е по-трудно да се измъкнем, отколкото от геената на Сатаната.
Мисълта охлади игривото им настроение и двамата влязоха мълчаливо в склада. Заеха отново вече избраните позиции до прозореца, който гледаше към улицата, водеща към Норт Фийлд.
Пет минути по-късно мобилният им телефон иззвъня.
— Магяровар — изрече Ласло уговорената кодова дума за „всичко е наред“. Това беше названието за циганския рай в Унгария през последните двеста и петдесет години. — Тук е Каравана.
— Чакай така, Каравана.
Ласло чу установяване на нова връзка.