Този човек бе съзрял безсмъртието в младия, силен и хладнокръвен американец с железни ръце и вездесъщ поглед.
Старецът охотно говореше с часове, а младият крадец жадно го слушаше. Търсеше и намираше поука във всекидневните уроци. Виждаше — за пръв път — пътеката, макар и все още мъжделива, по която животът му един ден може би щеше да поеме. Да поеме съзнателно, а не под въздействието на случайни фактори.
Старецът обичаше да разказва за тайните на йегмените. Не за обикновените крадци — те нямаха тайни — а за американо-европейското братство на най-добрите, които крадяха само от най-богатите! Които живееха според собствените си правила! Които бяха могъщи личности, нежелаещи да контактуват с останалите!
И които вече почти бяха измрели до крак!
Или бавно умираха.
— Йегменът взема само част, никога всичко — поучаваше го старият крадец. — Той никога не използва сила, ако не се налага. А когато се наложи, използва само толкова, колкото е необходимо, за да се сложи веднъж завинаги край на всякакви недоразумения. Той не оставя свидетели след себе си, с които някой ден би трябвало да се съобразява… Един йегмен никога не оставя следи от своето влизане или излизане. Никога не мърси, не осквернява и не вандализира мястото. Той отива там, за да открадне нещо, а не за да унищожи дома на жертвата или да я лиши от душевно спокойствие… Истинският йегмен, най-добрият сред най-добрите измежду избраните, използва инструменти, това е вярно. Но онова, което го отличава от останалите крадци, е инстинктът му. И той е готов винаги да се довери на инстинктите си, без да се замисли…
В годините преди срещата с този човек уменията и стила на американския крадец се бяха развивали на приливи и отливи. Но в Париж, по негово настояване, Грег започна да посещава лекции по история на изкуството, литература и философия. Тръгна и по танци в най-изтънчените училища по етикеция в Париж. Завърза връзки с членове на Корсиканския съюз по тъмните улички на Тулуза, където репутацията му на корав мъж караше дори най-буйните глави сред Братството да се отнасят с уважение към него.
Така из Европа плъзна слухът, че елитният корпус на майсторите на взлома — наричани „йегмени“, защото корените им идваха от Бостън в края на миналия век, където сейфовете бяха известни като егс (яйца на английски), произнасяно йегс — има нов член.
И този човек действа на свобода в Париж…
Един ден — може би съвсем неслучайно това бе денят след като старият йегмен умря (по време на сън, благодарение на възглавница, милостиво притисната върху главата му) — късметът му изневери: сработи аларма, която бе пропуснал да забележи.
Лежа в килия на парижки затвор седмици наред.
Макар за пръв път да се озоваваше в затвор за възрастни, обстановката с нищо не го впечатли. И не го промени. Малкото момче, превърнало се в сърдит на света юноша, а после в скитник и крадец, винаги бе живяло съобразно изискванията на обстановката. Апартамент за хиляда долара на нощ в „Жорж Пети“ или тъмна уличка — това не бе от значение. Още преди години се бе научил да приема нещата такива, каквито са. С равнодушие. И презрение…
Дойдоха да го посетят на четиридесет и третия ден.
Мъже без отличителни белези, с незапомнящи се имена и пластмасови визитки. Ренегати бюрократи, бе помислил тогава, хора без смелост и без талант да упражняват перверзните си наклонности открито. Така че им трябваха роботи.
Като него.
Естествено, че прие предложението им. Та те само поискаха от него да прави същото, с което се бе занимавал дотогава. С разликата, че този път щеше да го върши за тях, за техните цели… Каквито и да бяха те. Предложение далеч по-приемливо от алтернативата — дълга присъда с излежаване в затвора.
Но имаше и още една причина.
Престоят му в парижкия затвор го бе научил, че каквото и да прави човек, невъзможно е напълно да се скрие от системата. И е немислимо напълно да я победи. Но… но може би е възможно да я използва, да се скрие в нея, да научи особеностите й, механизмите на действие, тенденциите на развитие.
И с това знание…
Следващите дни, месеци и години (скоро наистина загуби представа за времето) изпълняваше техните заповеди, които се свеждаха до едно и също: взлом където се налага. За да могат след него да влязат убийците и да ликвидират когото е необходимо. Работа, която вършеше с толкова патриотизъм и емоции, колкото изпитва песъчинката към родната й пустиня.