Но взривяването на дневния приют бе променило нещата.
Образът на откъснатата детска ръчичка се появяваше в главата му в най-неочаквани моменти. Пречеше му да се концентрира върху преките задачи. Смущаваше съня му. Влудяваше го…
За човек, прекарал живота си в тотално отричане на всякакви морални норми и с мисъл единствено да оцелее, случилото се бе равностойно на психологически срив.
Накрая, след дни без сън и години без собствен живот, той бе оставил всичко това зад гърба си. С надеждата да забрави и видението с ръчичката. И този път в бягството му не бе имало нищо безцелно. Точно обратното.
Няколко дни по-късно, когато дошлите разбиха вратите на тайния му апартамент — беше очаквал, че ще го открият много по-скоро — хората от групата намериха три голи стени, без никаква покъщнина или мебелировка, само с една кратка бележка, забодена на четвъртата стена:
Изморените ми ръце бленуват за чест. Но, обръщам се и виждам кесия готова за тях. Ще я открадна, ще избягам… пак да крада!
18.
— Мислиш ли, че са приели сигнала? — прошепна Лукаш, нахлузвайки първия чифт панталони от официален вечерен костюм в живота си.
— Не знам — отговори му Грег, опитвайки се да завърже папийонката си и едновременно да държи под око обстановката през отворената врата на склада за оборудване, в който се намираха.
— А дали всички са по местата си?
— Не знам.
— Фос дали е успял да проникне в базата данни?
— Не знам.
Лукаш изгледа странно спокойния човек до себе си. Изгледа го продължително и с любопитство.
— А какво знаеш? — попита той с усмивка, предназначена да скрие (но провалила замисъла) опънатите му до крайност нерви.
Грег се извърна от вратата.
— Знам, че това е единственият начин да се измъкнем. Така че няма какво толкова да се безпокоим за неща, които са извън нашия контрол. Собствените ни безпокойства са предостатъчни. Ти какво мислиш? — Не го целеше умишлено, но гласът му прозвуча прекалено твърдо.
Лукаш само поклати глава и се захвана да завързва връзките на лачените си обувки.
— Това е абсолютна лудост! — промърмори недоволно той.
Грег примирено кимна и хвърли поглед към двата чувала до тях.
— А вие там добре ли сте?
ВЪРВИ///
— Може би трябваше да пробием дупки? — предложи Лукаш, като на свой ред погледна към близкия до него чувал. — Как дишате там?
ВЪРВИ СЕГА///
Младият циганин тежко въздъхна.
— Никога няма да мога да свикна с това. — Той прекара под яката на ризата си ярко оцветената вратовръзка.
Грег приключи със скриването на саковете с оборудването им зад тръбите на вентилационната шахта и се обърна към чувалите:
— Сега, помните ли какво трябва да правите?
СЕ РАЗБИРА///
— Ако се случи нещо лошо, ако чуете изстрели, ако усетите, че един от нас бяга или ако чуете някой от нас да казва: „Предаваме се!“, изскачайте веднага от чувалите и тичайте към най-близката ограда.
Лукаш приключи с вратовръзката си.
— Ако се доберете до пустинята, спасени сте. Хората от моето племе ще чакат от другата страна на пясъците в края на пукнатината в земята, ясно ли е?
На мониторите дълго нищо не се появи, но за сметка на това чуха скритите пришълци да разговарят.
ТРЪГВА КОГА///
— Окей — измърмори Лукаш и облече фрака си. Пое си няколко пъти дълбоко въздух и се обърна към Грег. — Предполагам, че съм готов.
Грег приглади косата си, после внимателно огледа облечения в костюм за петстотин долара млад циганин.
— Добре изглеждаш като си чист, хлапе.
— Благодаря. — Лукаш погледна оборудването, което оставяха. — Сигурен ли си, че това няма да ти потрябва?
Грег също погледна с нескрита тъга нататък. В саковете бе скрита скъпа, уникална електроника.
— Е, всъщност нямаме особен избор. Другият багаж ни е предостатъчен. — Той избута с крак саковете още по-назад. После решително се обърна към вратата. — От тук нататък, докато не установим контакт с някоя от спасителните групи, ще трябва да разчитаме на блъф, наглост и добър външен вид. — Той защипа идентификационна карта със снимката си на ревера. — Десет минути, хлапе. Ако не те видя на самолета… — Той замлъкна, без да скрива загрижеността си. — … даже не ми се мисли за тази възможност.