Грег се усмихна, вдигна „мешката“ и мина покрай сержанта.
— Какво да докладвам, старши сержант?
— Благодаря ви, сър. — Военният се обърна към масичката и взе микрофона: — Едно-едно-седем!
Без да се обръща повече, крадецът се качи на борда на транспортния самолет, чийто двигатели заглушаваха всичко вътре.
Постави чувала до себе си (в митническата декларация изрично бе указано, че секретната поща трябва да се съпровожда по всяко време) и се загледа през прозореца.
Две мъчително дълги минути по-късно вече можеше да си позволи да отдъхне, защото Лукаш мина покрай него и седна три редици по-напред.
А след още пет минути бяха във въздуха.
— Пропускам „Меджик-10811“, „Меджик-10815“ и „Меджик-10829“ в Зоната — съобщи постовият в микрофона и набра специалния код от цифровата клавиатура.
Техниците си разказваха последните клюки, докато чакаха тежката бронирана врата да се отвори и да ги пусне в пустинното жилище на Джо и Макс.
Циганите лежаха по корем на избраните от тях места и чакаха.
Бяха забелязали охраната при портала на Норт Фийлд да реагира на позвъняването и да продължава работата си с видимо повишено внимание.
Бяха чули (или сметнаха, че са чули) приближаването на самолет за кацане откъм север.
Бяха проследили старателното претърсване на голям автобус (отвън, отвътре, отдолу), преди да му разрешат да премине през портала.
Най-сетне бяха видели пристигането с коли на група хора, които бяха спрели на автобусната спирка по-надолу по пътя, извеждащ до караулката.
Но до момента (дали благодарение на божия пръст, на вродените си способности или на комбинация от двете) не ги бяха забелязали.
Ласло погледна по пътя към самолетната писта от скривалището си, намиращо се на метър от караулката.
Беше им отнело над половин час да допълзят безшумно по корем, заобикаляйки цъфналите пустинни храсти, и да се доберат до основата на разклоненото дърво. Така бетонната бариера го криеше от минаващите по пътя, бодливите храсти — от зоркото око на постовия, а дървото представляваше естествен заслон на север. Всички тези препятствия доста ограничаваха зрителното му поле.
Но не му пречеха да вижда онова, за което бе тук.
Представи си своя партньор — циганинът наемен убиец, дошъл от Франция — също да гледа към караулката, но от другата й страна, и внимателно да следи действията на постовите, охраняващи портала.
Двамата наблюдатели леко прекараха пръсти по наточените остриета на дългите си ножове, молейки се да не се налага да убиват смелите момчета. Надяваха се от сърце Грег и Лукаш да минат по някакъв начин през контролния пункт.
Но ако не успееха да го направят тихо и кротко, тя бяха тук, за да им помогнат да излязат, ако трябва и с насилие.
Шумът на идващия от север автобус го накара да се отмести наляво, за да проследи приближаването на фаровете, подскачащи от неравностите по непавирания път.
Рейсът забави и спря точно пред бариерата. Вратата на караулката се отвори с шумно изсъскване на въздуха. Единият от постовите метна ремъка на автомата си през рамо, взе компютърна разпечатка и се качи на автобуса.
Момчето така и не забеляза, че телефонните кабели от двете страни на портала лежат прерязани на земята.
Другият постови, хванал уставно своя МР-5К готов за стрелба, стоеше с гръб към Ласло и внимателно наблюдаваше прозорците на автобуса.
Хладнокръвният убиец се приближи още малко. Беше решил да убие момчето при най-малкото съмнение. Веднага. Безболезнено. Без звук и незабелязано. Ласло прецени ъгъла, разстоянието, напрегна мускули и зачака.
Първият постови слезе от автобуса и кимна на партньора си.
— Чисто — каза той със силен глас. — Пускай ги да минават.
Вторият кимна, върна се при караулката и натисна бутона за вдигане на бариерата.
И двамата не усетиха стопяването в мрака под шубраците на двете заплашителни сенки зад гърбовете им.
Пет минути по-късно Грег и Лукаш вече стояха на автобусната спирка.
— Мисля, че можем да си отдъхнем.
Лукаш поклати глава.
— Ако не възразяваш, аз ще си позволя този лукс едва когато се махнем оттук.
Грег неспокойно погледна часовника си.
— Пет минути и ще се наложи да се опитаме да се доберем до първата безопасна зона.
Лукаш беше съгласен.
— Мисля — той също бе проверявал часовника си на всяка минута, — че това би трябвало да е спомагателна административна сграда номер 34.