— Точно така.
Грег извади терминала от джоба си и се върна при чувалите, които бяха оставили на скрито зад заслона на спирката.
— Добре ли сте?
НИ Е СТУДЕНО///
НО СТУД ПОНОСИМ///
— Ще ви стоплим веднага щом стане възможно — обеща Лукаш.
Грег започваше да се ядосва. Гневно закрачи напред-назад и изръмжа под нос:
— Къде, по дяволите, е този кучи син?
— Винаги внимавай как се изразяваш за нечия майка — подметна Ласло невъзмутимо и се появи иззад заслона. Беше се ухилил до ушите. — Защото нямаш представа каква може да бъде реакцията. — Той прегърна Грег с двете си ръце. — Слава богу, че се измъкнахте живи и здрави.
До тях се приближи Лукаш. Изглеждаше като осъден на смърт, помилван в последната секунда с телефонно обаждане на губернатора.
— Малък Луки, ами и ти ли си жив? — с престорена изненада възкликна Ласло. — Божичко, кой би повярвал, че това е възможно! — Едрият мъж замлъкна, поклати глава, после здравите му ръце се стрелнаха напред, сграбчиха момчето за реверите на скъпия костюм и го притиснаха към себе си в смазваща ребрата мечешка прегръдка.
Засрамен от последвали целувки по двете му бузи, Лукаш с мъка се отскубна.
— Край на „Луки“ — обяви със сериозен, но щастлив глас Ласло. — Отсега нататък ти ще се казваш Лукаш Пищи — победоносния. И ако някой циганин се направи, че не е разбрал, ще трябва да се разправя лично с Ласло Пищи Арапазич от Петеркешите.
Въпреки тъмнината, напрежението и страха, Грег видя младия циганин да се изпълва с гордост. Внезапно Ласло се огледа.
— Да се махаме от това място — каза той и изглежда в този момент видя чувалите за пръв път. — Взехте ли каквото ви трябваше? Доказателство? — Той стъпи на пътното платно, огледа се и махна два пъти с ръка.
Грег и Лукаш донесоха чувалите до края на тротоара.
— Нещо по-добро — отговори Грег. В същия момент някакъв камион в далечината сигнализира с фаровете си и потегли към тях. — Имам самите тях.
Ласло му помогна да натоварят първия чувал на каросерията.
— Телата им ли?
— Да, само че те още ги използват — поясни Лукаш, скочи на платформата и пое следващия чувал от Ласло.
Големият циганин погледна нагоре и поглади брада.
— Наистина? — Той поспря и се замисли над последиците. — А те имат ли желание да се присъединят към нас? — Той несъзнателно отправи взор към звездното небе. — Предполагам, не очакват… хм… има ли други?
Грег се качи при Лукаш.
— Да се махаме ли, или ще трябва да спим в безопасната зона.
Ласло продължаваше да гледа към звездите. След няколко секунди разтърси глава и дойде на себе си.
— Тръгваме веднага — каза той внушително. — Ако бяха снимки, документи или някакви предмети, гаджите сигурно нямаше да се усетят ако не с дни, то поне с часове. Но това… — Той вдигна задния капак на каросерията и дръпна брезента над цялата задна част на камиона. — Такова нещо положително силно ще им липсва. — Тръгна към кабината и додаде: — Тогава ще променим плана. Няма да седим върху леда — завърши той, затръшна вратата със сила и погледна през прозорчето в средата към тъмната каросерия. — Ще бягаме с всички сили. — Партньорът му на волана включи без забавяне на скорост. — Почнат ли неприятности на портала — тихо му напомни той, — знаеш как да действаш.
Мъжът кимна мълчаливо, наведе се да освободи пистолета в ботуша си и пое по притъмнелите пътища на военната база.
— Това просто не е възможно! — изкрещя техникът от службата за поддръжка на Зоната в лицата на тримата инспектори. — Това е някоя от техните игрички. Сигурно пак се правят на интересни, заравят се дълбоко и искат да ги намерим. Те просто са…
— … изчезнали — сепна го с допълнението си един от колегите му и хвърли тревожен поглед към надвисналите над главите им огледала.
— Трябва ли да му съобщим?
Звукът от счупено стъкло в една от стаите зад огледалата бързо бе сменен от мощна сирена, която оглушително зави в целия корпус.
— Мисля, че не се налага.
Двайсет минути по-късно, седящия в караваната Роман скочи на крака, когато чу иззвъняването на собствения си клетъчен телефон.
Стаята притихна.
— Магяровар. Тук е Скитника.
Дълга пауза.