— Радвам се, че веселата част ви хареса — с равен глас произнесе Грег. — Защото ви очаква още доста… — По движението на очите му той се досещаше, че намиращия се зад него Килбърн вероятно вече е готов да го инжектира с приспивателно… или отрова.
Нещо в спокойствието на Грег привлече вниманието на Секретаря.
— Момент, Том — каза той, продължавайки да го гледа изучаващо. — Имаш право на последна дума, Виктор.
Пустинята около тях буквално експлодираше. Улученият и отдавна унищожен камион гореше с пукот и сякаш като живо същество наблюдаваше със садистично удоволствие оцелелите да залягат зад скалите, молейки се за чудото, което просто нямаше как да се случи.
Половината от циганите бяха мъртви, а части от телата им разхвърляни из импровизирания лагер. Двама ранени, все още в съзнание, стенеха зад Меган. Бодигардът й допълзя зад гранитната скала с пръст върху спусъка на картечния пистолет „Инграм“, молещ се нападателите да дойдат отново и да прелетят достатъчно ниско, за да може да изстреля поне един откос.
А после всички живи спряха да дишат, защото пет светли точки полетяха към тях в звездното небе. Светлинките означаваха, че може би последният ракетен залп скоро ще ги порази.
Меган гледаше, парализирана, но бодигардът й се изправи и невъзмутимо изпразни пълнителя по летящата към тях смърт.
Грег погледна Секретаря в очите и бавно изигра предпоследния си коз.
— Те не са в сателитната станция.
— Кой?
— Джо и Макс. Не са там.
Реакцията на стареца беше толкова умело прикрита, че Грег се поколеба беше ли налице изобщо.
— А защо ще искам да са там. Не искам да ги убивам. Нали ти го казах вече.
— Излъга. Ако предпочиташ, каза ми половината от истината — Грег успя да се поусмихне. — Ти не ги искаш просто мъртви. Ти имаш нужда да бъдат мъртви.
Преодолявайки болката в тялото си, Секретаря се наведе леко напред.
— Какво си мислиш, че знаеш? — Този път гласът му беше зъл, пълен със заплаха… но и мъничко колеблив.
— Никой не е в безопасност — поясни Грег. — Определено не Ван Нес, в никакъв случай твоите планове, а най-малко твоята мечта — каза той думата, сякаш я изплю, — докато има свидетели на историята. — И поклати тъжно глава. — Особено такива като Джо и Макс.
Секретаря го изгледа, без да промени изражението си.
— Добър опит — призна той след малко с равен глас, на което смяташе, че не е способен.
Но Грег бе чул каквото му трябваше.
— Отмени операцията. Веднага! Иначе Джо и Макс ще се появят през уикенда в шоуто на Летерман и ще се правят на идиоти в скеч от рода на „Тъпи номера на извънземни“.
Възцари се тишина, в която двамата се гледаха, без да мигват.
— Блъфираш.
— Спри я! — нареди Грег с каменно лице и нетърпящ възражения тон. — Иначе ще се окаже, че всичко е било напразно.
— Прекратете мисията — нареди неочаквано Секретаря.
— Господин секретар?
— Направи го! — извика Секретаря на смаяния си помощник. — Веднага!
Килбърн пусна спринцовката и взе телефона.
— Може да е твърде късно. — Грег продължаваше да гледа Секретаря в изплашените очи. — Свързах се с Дриймланд, сър — каза след малко Килбърн, слушайки онова, което му говореха в слушалката. — Сега правят опит да се свържат с командира на ударната група. — Дълга пауза. — Той съобщава… — В гласа му прозвуча облекчение. — Казва, че били направили два захода, но преди третия прекратили.
— Оцелели? — осведоми се Грег, без да отмества поглед от стареца, който буквално се стопяваше пред него.
Килбърн се съсредоточи на телефона.
— Сега над тях ще мине командирът на групата по издирване. Само минутка, изчакайте… Съобщават, че може би има двама оцелели.
— Искам веднага да бъдат евакуирани в гражданска болница — заповяда Грег.
Секретаря едва доловимо кимна и Килбърн се залови настойчиво да шепне в телефона.
Две подскачащи светлинки приближаваха към нея по пътя. Чу да изскърцват спирачки и видя колата да спира. Едва различи два тичащи към нея силуета.
Но вече й беше все едно.
Болката почти бе отминала, също така разкъсващото усещане в тялото… даже и страха. Сега чакаше, изпълнена със съжаление.
Ако можеше, Меган би се разсмяла на абсурдността на ситуацията. Всичко, което някога бе искала през живота си — единствената й истинска любов — бе да получава. Бележки в училище… Назначения… Обичта на баща си… И ето че накрая бе получила най-голямата награда! Най-великия репортаж в историята на вселената, нищо, че още не й се вярваше.