А щеше да умре, без да сподели триумфа си с никого.
Ласло се наведе над полуобгорялото тяло, избърса кръвта от очите й, сгъна сакото си на няколко ката и го постави под главата й.
— Il ne lui reste rien — произнесе шофьорът французин с възможно най-тих глас и огледа хоризонта с дулото на своя МР-5К.
— Знам — каза Ласло и избърса нежното лице с окървавената си кърпичка. — Но все пак ще изчакаме до нея. — Той се наведе и леко я целуна по устните. Някакъв шум привлече вниманието му и той погледна назад, към камиона. — Казах ти да не говорят — скара се той на Лукаш, който гонеше Джо и Макс.
— Ела, опитай ти — отговори му той и последва двамата извънземни, които шеметно се носеха към апокалиптичната сцена.
Меган усети суматохата край нея, но вече нищо не я интересуваше. На ръба да я изостави, съзнанието й се рееше над пропуснатите възможности, над изгубените шансове, над грешките и неизпълнените обещания, представляващи съдържанието на изплъзващия й се живот. Прииска й се да бе вярвала в Бог… в някаква сила по-висша от крехките ни тела, витаещи из вселената.
Но усещаше, че няма Бог и няма нито свръхестествена, нито природна сила, която да помогне. Сами сме — това е то, дори в последния си час.
Някаква сянка мина за миг между нея и звездите. Концентрира се с малкото останала й енергия да фокусира погледа си. Да запази един последен спомен от нещо реално, преди да склопи очи.
— О… Господи — простена тя, виждайки наклонилия глава Джо, който внимателно я разглеждаше. — Господи… има те! — По страните й потекоха сълзи, а после гласът й отслабна и вече никое човешко ухо не можеше да я чуе. — Има те… — Тя се опита да докосне с ръка видението на нещото, в което никога не бе вярвала. Но силите я бяха напуснали.
Тогава Макс се пресегна, хвана ръката й, повдигна я до чуждоземните си устни — меки, топли, любящи. После и Джо направи същото.
— Благодаря… — прошепна тя едва чуто и се предаде на нахлуващия около нея безкрай, за който вече бе сигурна, че съществува.
Тримата мъже се прекръстиха и прошепнаха по една къса молитва. И тогава Лукаш поднесе пред изумените им погледи екрана на преводача:
СВОБОДНА ТЯ Е///
След като чу повторното съобщение за поне двама оцелели на земята, Грег отвори вратата на лимузината.
— Тръгваш ли си? — объркано попита Секретаря.
— Тук приключихме.
Паника пробяга по лицето на стареца.
— Какво смяташ да правиш?
Грег се поколеба, после слезе от колата. Стъпи на тротоара и се обърна към отворената врата.
— Ще оправя нещата — и горчиво се засмя. — Може би за пръв път в живота ми.
— Аз мога да те спра. — Старецът също слезе. — Без значение какво ще се случи в този съд, аз мога да те спра. Мога да те преследвам, да те издиря и да изловя всички ви, забъркани в тази история! — Сниши глас, видял заместник-шерифите на двайсетина метра от тях внимателно да ги наблюдават. — Ще ви намерим и ще има много… нещастни случаи. — Пауза. — Разбираш ме, надявам се.
— Разбирам те — със странно тъжен глас отговори Грег.
— Все още можем да се споразумеем. Ти и аз. Ще уточним взаимноизгодни условия. — Постепенно се успокояваше. — Сделка сега… — каза той заплашително, — … или ще те намерим… после. — Поспря, за да си поеме дъх. — Това се отнася и до хесперианите.
— Кои?
— Хесперианите — Джо и Макс. — В гласа на стареца вече се долавяха налудничави нотки.
— О…
— Е? Споразумяваме ли се, за да не си тръгне никой с празни ръце?
— Не — отвърна Грег все така тъжно. — Вероятно ще ни намериш. Може би дори ще ти се размине с някои от… инцидентите. — Той повдигна вежди, за да покаже колко малко вероятна му се струва тази възможност. — Но това е краят на тайната ти. Предостатъчно хора ще видят и ще повярват в това, което са видели. — Той тежко въздъхна. — И двамата сме служили на едни и същи побъркани в налудничавите им кръстоносни походи. И двамата знаем мисленето на тези хора. — Поколеба се, сякаш не му се искаше да продължава, но предизвикателството в сълзящите очи на стареца го принуди да довърши: — И двамата сме наясно докъде могат да стигнат те, за да спасят кожите си. — Нова пауза. Когато заговори отново, гласът му беше изпълнен със съжаление, печал и разкаяние: — „Маджестик“ е мъртва или скоро ще бъде, което е все същото. А ти сам демонстрира как трябва да се постъпва с неща, представляващи риск за сигурността. — Грег се обърна, за да си върви, но една мисъл го накара да спре. — Между другото, пустинята ей там, е голяма. И далеч не е единствената на земята. Пясък колкото щеш. На твое място не бих разчитал, че някога ще намеря Джо или Макс. Особено ако зная, че на тях тази идея няма да им допадне. И още по-малко, ако става дума да бъдат намерени от теб. — Той поклати глава. — Някои неща просто не могат да останат заключени, господин секретар. Колкото и силно да го желаят някои хора.