Този път си тръгна бързо, право към вратите на Съдебната палата.
Секретаря го проследи с поглед. В мозъка му се изви вихрушка от истини и лъжи, от амбиции — лични и национални — тясно преплетени една с друга в такава степен, че вече бе неспособен да различи къде свършва страната… и къде започва той.
Замисли се за безсмъртието и за човека, който бе избрал (по-скоро поради липса на избор, отколкото заради някаква голяма любов) за продължител. Но все пак човек, който щеше да носи занапред неговия плащ на спасител на нацията. Плащ, надвиснал в този миг над пропастта на унищожението. Застрашен да бъде покрит с храчки, стъпкан в земята и поменаван с отвращение. Освен ако…
Старецът се прицели с тресящи ръце в отдалечаващата се фигура на крадеца, който бе демонстрирал повече достойнство, отколкото всички така наречени държавни служители, които някога бе познавал.
После бавно, със засилваща се решимост смени целта си, пое си дълбоко дъх и дръпна спусъка.
— Благодаря — прошепна Килбърн и рухна потънал в кръв на предната седалка. Умря, преди да чуе вторият изстрел и да види куршума, експлодирал в главата на стрелеца.
Грег продължи напред, без да обръща внимание на изстрелите, нито да се заглежда в тичащите към лимузината полицаи. Игнорира дори ужасения вик на Пол, той вярно бе служил на двамата мъже, на които мечтаеше да прилича. Грег дори не се замисли за хаоса, който зейналата рана в главата на Секретаря щеше да предизвика.
Единствената му изненада бе, че е трябвало да мине толкова време, за да се стигне до това.
20.
Луната, макар и спуснала се ниско над хоризонта, сякаш не искаше да напуска кристалночистото небе. Далеч на изток лекото просветляване издаваше наближаването на зората. И звездите бяха започнали да избледняват. Във въздуха се усещаше нещо необичайно. В короната на дървото под терасата чуруликаха най-ранобудните птици.
Навсякъде наоколо витаеше неизречената дума „величие“.
Новоизбраният президент Джеси Джеймс Ван Нес се усмихна, наслаждавайки се на гледката. Вдъхна аромата на предстоящия триумф, вгледа се в зората… на неговото време! С нежелание обърна гръб на приятните усещания — истински и въображаеми — и се върна в спалнята.
— Приятно е, Мол.
Жена му продължи да сваля бижутата си.
— Ще стане още по-приятно след няколко дни. — Тя разгледа лицето си, за да провери как бе издържало на нощното празненство. — Дали да не отида на минерални бани за няколко дни, преди да отпътуваме за Вашингтон?
— Както решиш — сви рамене Ван Нес и на свой ред се залови да сваля вратовръзката си и фрака. Нервната енергия от събитието започваше да угасва. — Мен ако питаш, мисля, че и двамата трябва да се въздържаме от подобни нощни изстъпления.
Моли се усмихна.
— Но колко дълго ги чакахме. Нека им се понаслаждаваме, докато можем.
— Не знам.
Моли спря да реши косата си.
— Какво има? — попита тя и погледна в огледалото измореното му лице.
— Нищо.
Жена на политик от много години, тя го разбираше без думи. Въздъхна и тръгна към леглото.
— Не е твоя вината — каза тя и седна до него. — Той и без това умираше, нали знаеш.
— И все пак, искаше ми се да бе доживял да види това с очите си. А така… — Той поклати глава. — Колко нелепо.
Но жена му остана забележително спокойна.
— Нелепо или не, последният му ход бе перфектен. Ти поне няма как да не му го признаеш. — Тя дори се засмя. — Ей, сигурна съм, че така му е било много по-леко, отколкото ако трябваше сега да се смесва с тълпата. Знаем колко се плашеше от…
Ван Нес рязко се извърна и със сила зашлеви смеещата се жена през лицето с опакото на ръката си.