— Не смей да говориш за него по този начин! — Лицето му бе изкривено от ярост, омраза и отчаяние. — Този човек беше герой! — процеди той през стиснати зъби. — И няма да позволя на такива като теб да петнят паметта му по какъвто и да е било начин. Разбра ли ме?
— Съжалявам — прошепна тя, шокирана от мъжа си за пръв път от години насам.
— Той отдаде живота си на тази страна — продължи Ван Нес вече малко по-спокойно. — През ума му никога не е минавала мисъл, която по един или друг начин да не е била свързана със сигурността на страната. Няма значение как си е отишъл от този свят — просто ме е страх да мисля какво щяхме да представляваме днес без него… — Той стана и тръгна към кабинета си. — И какво щях да бъда лично аз. — Той спря на прага, обърна се към нея и този път гневът в очите му беше сменен от искрена болка. — Затова ти забранявам дори да споменаваш името му! — Върна се обратно. — От сега нататък.
Моли лежеше там, където бе паднала от леглото.
— Ти още го обичаш — тихо промълви тя.
Ван Нес се вдърви за миг, после затвори вратата зад себе си.
Спря, опрял гръб на нея, разкъсван в тъмната стая от неудържими ридания. Остави мрака да скрие дори от него самия единственото нещо, което не бе посмял да признае, където и да било другаде, освен на тъмно.
Истината, чието начало лежеше преди повече от пет десетилетия в пустинята на Ню Мексико, истината, която го бе превела макар и криволичейки — не сега, но след само девет дни — до най-вълнуващото място във вселената, което Ван Нес можеше да си представи. Път, осветен, може би епизодично в началото, но постоянно в последните години, от единствения човек, който Ван Нес бе почувствал, че вярва в него.
Секретаря може и да беше мъртъв — погребан без помпозност в обществено гробище, забутано някъде в Невада — но неговата мечта щеше да продължи да живее благодарение на Ван Нес.
Няколко дълбоки вдишвания му помогнаха да се успокои и Ван Нес постепенно дойде на себе си. Той протегна ръка към ключа на лампата.
— Без светлини, господин бъдещ президент.
Тихият глас накара Ван Нес да застине.
— Кой сте вие? Казах на охраната, че не искам да пускат тук никого.
— Чудесно — одобри невидимият натрапник и се размърда някъде пред него.
Нещо в този глас… Може би пълното отсъствие на човешка емоция в него прониза Ван Нес и го накара да повярва в сериозността на намеренията на говорещия.
— Ако пожелая, агентите ще бъдат тук след пет секунди — предупреди той и се опита да проникне с поглед в мрака.
— А вие ще бъдете мъртъв, преди да са минали през вратата — уведоми го гласът без излишно самохвалство.
— Не можете да убиете президента! — изрече Ван Нес с наивната вяра на невинно дете.
Къс горчив смях.
— Кажете го на Линкълн, Маккинли или Кенеди — отговори гласът. — Освен това, вие не сте президент. — Къса пауза. — Поне не официално.
— Какво… какво искате?
— Честно казано дойдох със списък.
— Няма да ви се размине — неубедително каза Ван Нес.
— И защо? — спокойно попита гласът. — Би ли затруднило това един мъртъв наемен убиец на мафията.
В стаята щракна ключ и светлината разкри мъж, настанил се в люлеещия се стол на Ван Нес, кротко хванал за дръжката деветмилиметров „Глок“.
— Пикаро?!
Грег кимна на изплашения мъж.
— Поласкан съм, господин новоизбран президент. — Лицето му беше като изсечено от камък, но торбичките под тъмните очи издаваха, че този човек е видял повече, отколкото би искал. — Наистина съм поласкан. Сега можете да седнете.
Ван Нес бавно отиде до скамейката за упражнения вдясно от себе си.
— Охраната е навсякъде — каза той с приглушен глас. — Не мислех, че е възможно който и да било да проникне тук, но… — Той се поколеба. Затрудняваше се да прецени решителността в каменното лице. — Как влязохте тук?
Отегченият крадец поклати глава, сякаш неспособен да повярва на глупостта на въпроса.
— Това ми е работата — просто отговори той.
Колкото и странно да изглеждаше, баналната фраза успокои човека срещу него.
— Изслушах касетата от колата — съобщи Ван Нес след дълго мълчание. — Според мен, той така и не повярва, че сте разбрали всичко. — Опитваше се да изглежда по-спокоен. — Или почти всичко. — Понечи да бръкне в джоба си, но замръзна, когато Грег вдигна пистолета и го насочи между веждите на бъдещия президент. — Кърпичка — прошепна той.