— Разбрано, Мурок. Благодарности.
Младият диспечер се изправи едва след като се убеди, че траекторията на екрана леко завива надясно.
— Ще кацнат след три минути. — Не знаеше защо го каза, но почувства, че трябва да го каже.
Старшият диспечер кимна и взе микрофона.
— До всички цивилни самолети в околностите на Роджърс Драй Лейк. До всички цивилни самолети в околностите на Роджърс Драй Лейк. — Той направи кратка пауза, внимавайки да прочете точно онова, което беше написано в заповедта. — Въздушен коридор Делта-Лима-Фокстрот едно-седем-пет се закрива за въздушен трафик до следващо разпореждане.
Повтори съобщението и остави микрофона. Шефът на контролиращата ги група доволно се усмихна.
— Добре свършена работа, господа. Сега ако обичате легнете по очи на пода.
Бавно, неохотно и невярващи на ушите си, всички се подчиниха.
Когато чу шума от двигателите на приближаващия хеликоптер, младият диспечер едва се пребори с неудържимото желание да надникне през панорамните прозорци на контролната кула.
Но не посмя го направи.
15:45
Извън сграда 18–127 на базата Едуардс
— Доктор Буш, откога не сме се виждали.
Слабият, застаряващ бивш университетски преподавател здраво раздруса ръката на едрия мъж. Ракът и неприятностите бяха изсмукали силата му. Възрастта бе отнела малкото останало му. Но той още можеше да намери скрити резерви, особено в присъствието на…
— Добър ден, господин президент. Как мина полетът?
Айзенхауер поклати глава и прекара ръка по косата си.
— Разлюля ни малко над планините. Аз бих предпочел самолет, но…
— Предпазни мерки, господин президент — продължи Буш със слаб глас. — Като се има предвид какво държим в тези сгради, всички предпазни мерки на света изглеждат недостатъчни. — Силите му го напускаха и той го усещаше особено мъчително. — Мога ли да ви представя моя асистент. — Напред пристъпи мъж малко под петдесетте. — Господин президент, запознайте се със заместник-министъра на отбраната по специалните проекти Майкъл Робъртсън Колман.
— Колман.
— Господин президент.
Колман се опита да си припомни онова, което някога бе чел за човека пред себе си в обемистото досие от архива на „Меджик“. „Бъди корав, бъди прям и не бъди многословен“ — крещеше в съзнанието му психологическият профил на президента.
Доктор Буш се опита да прикрие кашлицата си.
— Извинете ме, господин президент. Ще помоля заместник-министър Колман да ви разведе наоколо, а аз ще се присъединя към вас след това.
Президентът погледна внимателно човека, поставил началото на „Проект-7“ преди няколко години, и се запита дали слуховете за здравето му са истина.
— Разбира се, докторе. Очаквам да ви видя по-късно.
Колман отвори вратата на хангара, даде път на президента и адютанта му да минат, усмихна се на Буш и ги последва.
— Господин президент, предполагам, че познавате всички тук.
Айзенхауер се усмихна едва доловимо и започна да се здрависва наред: изпълнителен директор на информационна агенция, нобелист от Института „Брукингс“ и епископ (говореше се, че предстои да бъде избран за кардинал), оглавяващ една от най-големите калифорнийски епархии.
— Та — започна той, докато навличаше белия комбинезон, маската за лице и шлема (другите вече бяха облечени в същото), — откога сте тук, приятели?
— Вчера и днес, господин президент — прошепна изпълнителният директор.
— И какво мислите за видяното досега?
В малкото помещение се възцари тишина.
— Епископе? — подкани го президентът и обърна острия си поглед към представителя на църковната власт.
— Ами… господин президент… Обезпокоително е. — Човекът се замисли. — Да, точната дума наистина е „обезпокоително“.
Президентът се извърна от човека, когото до този момент бе смятал за абсолютно невъзмутим.
— Какво са видели?
Колман беше напълно сериозен.
— Само косвени материали, сър. Предварителните доклади, някои от по-малките веществени доказателства. Снимки от местата.
— Ясно… — Той погледна към вратата, водеща към вътрешността. — Натам, нали?