— Да, господин президент.
Айзенхауер въздъхна дълбоко и кимна.
— Ами да започваме тогава.
Колман направи знак на часовия до вратата, който сложи ключ в горната от двете ключалки. Колман сложи своя в долната. Двамата ги завъртяха едновременно.
Този път Колман мина пръв.
17:20
В най-гробната тишина, в която някога бе попадал, президентът седна начело на дългата заседателна маса. Никой не поглеждаше никого. Никой не говореше, не правеше бележки и не помръдваше. Хората просто седяха, гледаха в плота на масата и се опитваха да осмислят най-незабравимия час и половина в живота си.
Айзенхауер прие предложената му от Колман чаша лимонада.
— Точно както преди решението за датата на десанта — каза той след съзнателно дългата глътка, която отпи. — Все още валеше, а аз се измъкнах в малката градинка, която имахме на Телеграф Котидж. Толкова малка, та чак да те е срам. Човек не би помислил, че ще… — Той замлъкна и се опита да прогони спомена. Едва сега осъзна, че и той е разтърсен като останалите. Споменът беше своеобразно спасение от току-що видяното. — Помня, помислих си, че ако този дъжд не спре, ако времето не се оправи… — Гласът му заглъхна. — Но решението трябва да се вземе, господа. — Чертите на лицето му се бяха изопнали от сериозността на задачата, с която трябваше да се справят. — Като си помисля колко убеден бях тогава, че предстои да взема най-важното решение в живота си. — Президентът се засмя. — Човек никога не знае. — Останалите също си позволиха усмивки, но след няколко секунди той отново ги закова с „командирския“ си поглед. — Взех го тогава, ще го взема и сега. Но преди това бих желал да чуя всеки един от вас, господа.
Тъй като, както се бе опасявал, никой не пожела да започне пръв, президентът се опита да измисли начин да отпусне присъстващите. Опитът му досега показваше, че за да тръгне дискусия в негово присъствие, винаги е необходимо да я започне някой друг, а не той. Огледа се.
Епископът? Не… Религиозните съображения можеха да сковат и него и всички за седмици наред.
Новинарят? Също не. От него всъщност се искаше просто да запуши устата на институцията, която представляваше тук.
Ученият сигурно щеше да се опита да разсъждава единствено върху техническата страна на нещата, а това бе тема, по която президентът се чувстваше неуверено.
Да, никой от тях не би поставил сполучливо началото на това заседание. Изглежда, както винаги, положението щеше да бъде спасено от излагането на старомодната, прагматична, чисто военна гледна точка.
— Заместник-министър Колман.
— Господин президент?
— Поканете онзи офицер, който ни запозна със строителните планове.
— Сър! — Колман вдигна телефона до ръката си и отдаде някаква заповед шепнешком.
Две минути по-късно в залата влезе армейски капитан.
— Капитане.
Военният застана мирно.
— Сър!
Айзенхауер се усмихна, спомняйки си хиляди като него. Хора, на които плещенето на глупости и празнословието бяха толкова присъщи, колкото хриле на гущер.
— Говорим един и същ език, капитан… ъ-ъ…
— Ван Нес, сър! Джеси Джеймс Ван Нес. Випуск 44-и на академията, сър!
— Добре, капитан Джеси Джеймс Ван Нес — каза президентът с лека усмивка. — Имам нужда от човек, който да говори ясен английски. Според мен един випускник на академията е именно онзи, който ми трябва.
Ван Нес се изпъна в още по-вдървена стойка.
— Сър! Да, сър!
— Тук сте от началото, така ли?
— Сър! Да, сър!
— Свободно, капитане! Седнете.
Колман проследи с поглед Ван Нес, който седна до него край масата. От седем години наблюдаваше този млад човек и всячески се опитваше да му помага. Заместник-министърът виждаше… потенциал в него.
Потенциал, на който сега щеше да бъде даден големия шанс.
— Господин президент, може ли?
— Да, Колман.
— Сър, бих искал да изтъкна, че капитан Ван Нес е извънредно подходящ да отговори на всички ваши въпроси. Той е участвал във всички аспекти на операция „Меджик-12“, а не само в разработване на строителните планове на бъдещата база. — Той погледна младежа. — Всъщност, аз съвсем наскоро го предложих за повишение.
Ван Нес чуваше за пръв път за това. Надяваше се президентът да не е забелязал ликуването, мярнало се за миг на лицето му.
— Добре, капитане, нека видим сега достоен ли сте да заслужите дъбовите клонки на петлиците си.