— Проклети мръсници — прошепна Айзенхауер.
— Боже Всемогъщи — прекръсти се епископът.
Ван Нес ги прекъсна:
— Но те не можаха да освободят своите, господин президент. И аз най-тържествено ви обещавам, че никога няма да ги получат, поне докато…
— Извинете ме, господин президент — тихо се обади изпълнителният директор. — Капитан Ван Нес, опита ли се някой от вас да поприказва с тях? Да разбере какво всъщност искат от нас? Да преговаря?
Ван Нес погледна към Колман, който му даде разрешение с кимване.
— Не, сър. Ще ви кажа и друго: аз никога не съм преговарял с малките жълти негодници, които се опитаха да убият мен и другарите ми в Пелелю, Улити и Нгулу… Сър! — Той тежко въздъхна. — Просто си свърших работата, изпълних дадените ми заповеди и се грижих за моите хора. — Гневът, който се излъчваше от него, сякаш идваше на вълни и запълваше пространството между младия капитан и новинаря.
Айзенхауер видя болката и яростта по лицето на младия офицер.
— Довършете, господин Колман.
— Сър. Когато докарахме пришълците на мястото, където тогава се намираше старата база Мурок, поставихме ги под охрана в един от подземните ракетни силози. Всяка нощ над тях патрулираха изтребители, за да попречат на извънземните да кацнат с корабите си. — Той се замисли за миг, за да подреди спомените си. — Загубихме прекрасни другари в тези въздушни сражения. Чудесни момчета, асове от войната в Тихия океан… — Гласът му набираше сила. — Не знам, те може и да имаха онзи ужасяващ парализиращ лъч, или както и по дяволите да го наричат, но кървят като животни, като ги улучиш от петдесет метра. А и корабите им се пръсват много красиво, ако ги улучиш с ракета въздух-въздух… Както и да е, устоявахме на атаките им, но всеки ден те навлизаха все по-близко и по-близко. Сякаш някой ги насочваше. Първо сметнахме, че причината е в онези диаманти, които взехме от тях, но техниците казаха, че не било възможно. На петия път, когато ги претърсихме голи, открихме у тях някакво насочващо устройство, което се разглобяваше на малки части. Веднага им го конфискувахме. Още същата нощ атаките им загубиха остротата си. И се разредиха — до към три-четири месечно. Да не говорим, че и точността им спадна.
— Бих искал да видя това устройство, господин заместник-министър — живо се обади ученият.
Колман се усмихна като изпечен бюрократ.
— За съжаление, сър, беше счетено за опасно да се разрешава сглобяването на това устройство. Всеки негов блок бе внимателно изследван, фотографиран, начертан, и в крайна сметка даден на различни членове от екипа. Те бяха задължени да ги носят в себе си през цялото време и на всяка цена да се противопоставят на опитите устройството да бъде сглобено наново.
— И все пак бих желал да разгледам поне един от компонентите.
Колман сви рамене.
— Капитан Ван Нес?
Ван Нес кимна, разхлаби вратовръзката си и свали от врата си нещо, капсуловано в прозрачна пластмаса. Подаде го на учения, който използва очилата си вместо лупа.
— Капитан Ван Нес?
— Да, господин президент? — Ван Нес прибра отново ризата си.
— Капитане, ще ви помоля да направите може би най-трудното нещо, което ви се е налагало в живота. Или някога ще се наложи.
— Да, сър.
Айзенхауер си пое дълбоко дъх и се облегна на стола си.
— Капитане… — каза той в мига, в който адютантът му отиде до вратата, за да получи радиограма от щаба на върховното командване. — Капитане, опитайте се да забравите за момент личните си чувства и да угасите напълно справедливия си гняв. Защото държа да помислите върху това, което ще ви попитам, без емоции и страсти.
— Ще се опитам, сър — обеща Ван Нес и усещайки прикованите върху него погледи на всички край масата, се постара да прогони от главата си всички странични мисли.
— Капитан Ван Нес, предполагам се досещате каква е крайната цел на това съвещание?
— Така мисля, сър.
Айзенхауер се поколеба.
— Добре… По ваше експертно мнение, основаващо се на седем години беззаветна служба на вашата родина, както и на редовното излагане на… — Той се обърна за помощ към Колман. — … как ги нарекохте?
— ИБЕ, господин президент.