Така че вървеше с ускорена крачка, но не през глава. Често сменяше тротоарите, подмина няколкото нещастника, които срещна, без да се заглежда в тях, но и без да отклонява страхливо поглед. Направи всичко по силите си да не бъде набелязан за възможна жертва.
Опитваше се да изтласка мислите — или по-скоро отдавна погребаните спомени — за други „разходки“ по същата тази жестока улица от времената, които се опитваше да забрави.
Така че не се изненада, когато чу два чифта стъпки да влизат в крак зад гърба му.
— Ей!
Грег дълбоко въздъхна, спря се и се обърна с лице към източника на гласа.
Всъщност, оказаха се трима, а не двама. Окъсани мръсни джинси, пуснати връз тях развлечени ризи, бейзболни шапки, нахлупени ниско над гневните, пълни с омраза очи.
Най-близкостоящият до него държеше в ръката си деветмилиметров полуавтоматичен „Глок“.
Надзърнал в огледалото на собственото си детство, Грег запази хладнокръвие.
— Е? — осведоми се той с лишен от емоции глас.
— Кво има в куфарчето?
Грег се замисли за струващото поне неколкостотин хиляди долара съдържание на луксозното куфарче.
— Момчета, имах тежка нощ, ясно ли е? Защо за разнообразие просто не се откажете този път? Идеята ви не е добра.
Нещо в безстрастния му тон, може би в комбинация с липсата на страх в очите, накара двете невъоръжени момчета неспокойно да се спогледат.
— Хайде, Тай — подвикна едното от тях. — Свършвай!
Другият се огледа и облиза устни.
— Теб питам, гъз нещастен — повтори бандитът, — кво носиш там?
Грег примирено свали поглед, въздъхна и леко поклати глава, преди отново да вдигне очи.
— Щом е така… — беше всичко, което успя да каже, докато пускаше куфарчето на тротоара.
Момчето погледна машинално надолу, усмихна се, но изведнъж ръката му с пистолета бе избита нагоре, а главата му глухо изкънтя от съприкосновението с дясната длан на Грег.
В следващия миг, като два слепени един за друг напълно различни кадъра от филмова лента, дясната му ръка болезнено обхвана гърлото на другия. Пистолетът беше в лявата му ръка, а дулото му бе забито в ухото на хлапака.
Тримата се вцепениха.
— Казах ви, че имах тежка нощ — с обезпокоително спокоен глас повтори Грег. — И ви предложих да се откажете. — Той насочи пистолета първо към едното, после и към второто от смаяните момчета. След това отново го навря в ухото на третия. — Окей?
Двамата пред него енергично закимаха. Грег леко махна с пистолета и без да чакат втора покана, те побягнаха. Изчака ги, подчинявайки се на дълго потисканите си инстинкти, после освободи и стрелеца, който се втурна през глава.
Грег ги проследи с поглед, пак поклати глава, обърна се и продължи нататък по улицата, сякаш нищо не се бе случило. Когато почувства, че нито го следят, нито наблюдават, той хвърли пистолета в първата шахта на уличната канализация.
Час по-късно, благодарен на съдбата, че най-сетне е оставил нощта и улицата зад гърба си, той пристигна на мястото, което се бяха уговорили да наричат с кодовата фраза „първи резервен“.
Макар и отворена денонощно, в ранните утринни часове поне три четвърти от гара „Юниън Стейшън“ е празна. Но тази нощ, заради пристигащия веднъж седмично „Сънсет Лимитед“ от Чикаго и заради ранния час, в който заминаваше двуседмичния „Съдърн Плейнс Експрес“, гарата бе пълна наполовина. Прекрасно място, където човек би могъл да прекара няколко часа, незабелязан от никого.
Поради която причина беше избрана и за „първи резервен“.
Ако Део успееше да се откачи от полицаите, той трябваше да изостави колата, да открадне друга и да дойде с нея за Грег. Но ако не дойдеше до потеглянето на експреса, т.е. до 4:45 сутринта, Грег просто щеше да се качи на него, да се повози колкото счете за нужно, да слезе, да намери хотел и да направи нужния брой телефонни обаждания, за да се увери колко безопасно е да се върне.
След всичко, което се бе случило тази нощ, на Грег му се искаше Део да закъснее.
Купи си вестник и кутия прясно мляко, и се отправи към чакалнята за заминаващи влакове.