Тегло: 15.714 карата
Цвят: прозрачен
Коефициент на пречупване: 2.418
Относително тегло: 3.53
Твърдост: 10+
Дисперсия: 0.46
За да бъде сигурен, провери още три от „топчетата“.
Бяха идентични.
Когато накрая приключи, прибра всички без едно в кутийката и я заключи в сейфа. Намести „ложето“ над него и седна на стола. Мислите му летяха.
Камъчетата изглеждаха органични, а не изкуствено синтезирани. Макар и под най-голямо увеличение той не бе забелязал по повърхността им никакви следи от механична обработка, никакви признаци, че формата им е била променяна по някакъв начин.
Което оставяше пред него един нерешен фундаментален проблем.
Скъпоценните камъни, минералите, та дори кварцовите образувания по правило не са сферични. Никога. Нито когато ги изваждат от недрата на земята, още по-малко след като бъдат шлифовани. На всичко отгоре, не съществува технологичен метод, по който да бъдат създадени идеално сферични камъни от материал, подобен на онзи, от който бяха тези камъни, според резултатите от анализа му.
Но всички изследвания крещяха в лицето му един и същ отговор: диаманти!
А това означаваше… Всъщност дори единствено възможният отговор не вършеше работа.
Даже ако приемеше за момент — а подобно предположение би било в значителна степен произволно — че природата е успяла да създаде някак един идеален, абсолютно сферичен и лишен от всякакви дефекти диамант, независимо дали зад този мутант стоеше вулканична или тектонична активност, как тогава можеше да се обясни съществуването на още четиринайсет (дори деветнайсет, ако се вярваше на надписа в кутийката) идентични по размер и всичко останало близнаци?
Грег се опита да прогони от главата си мислите около тази загадка, като подготви за активиране трите допълнителни алармени системи, имащи за цел да ограничат до минимум достъпа до работилницата и кабинета.
Взе жълтия плик, откачи якето и натисна бутона за дистанционно включване на алармения комплекс.
Забеляза, че за пръв път, откакто се помнеше, пръстите му треперят.
Беше почти пладне, когато издължената лимузина отби към осеяния с дупки в асфалта паркинг в едно от бедняшките предградия. Шофьорът натисна спирачки, объркан за момент от липсата на подходящо място. След това видя колата на втория екип, паркирана пред четвъртия от петте магазина около паркинга.
Авторадио Дойчмьор
Хвърли поглед към задната седалка, видя, че старецът още спи, паркира напряко на цели четири разчертани в асфалта клетки пред магазина и тихо слезе.
Един от мъжете във втория екип излезе през вратата на магазинчето, върху която табелата бе обърната на „Затворено“.
— Този е — каза мъжът с безстрастен глас.
Шофьорът с нищо не показа, че се е изненадал.
— Кой?
Мъжът се обърка за момент, после се досети:
— Не, този е прекалено възрастен, за да бъде нашият човек. Но той е изработил онази джаджа.
— И?
Мъжът се поколеба:
— Ами… Виж, казано ни беше да го намерим, задържим и да ви уведомим. Останалото трябва да го каже той.
— Пригответе го — въздъхна шофьорът.
Мъжът кимна и влезе обратно през вратата.
Шофьорът се замисли за шефа в колата.
Старецът беше изтощен до смърт. През последните двайсет часа, откакто бяха заедно, не бе спирал и за миг. А кой знае и колко време преди това не бе почивал.
От друга страна, заповедите, дадени на шофьора, бяха пределно ясни. Грижата за стареца беше приоритет номер едно. С оглед да бъде подготвен за всичко, шофьорът разполагаше в багажника на лимузината със специализирано куфарче за оказване на спешна сърдечна помощ и където и да се озовеше, винаги имаше едно наум къде е най-близката болница, за да може да направи всичко необходимо за достолепния господин Килбърн.
И още нещо. Килбърн му харесваше — нещо изключително рядко в техния бизнес. Всичко в него предизвикваше страхопочитание. Подобно на управляема ракета, той бе в състояние да се насочи безпогрешно към своята цел с умение и прецизност, без никакво разсейване или скрупули.
Беше от старите агенти — онзи тип, който шофьорът бе срещал само в книгите. Такъв, какъвто се надяваше сам да стане един ден.
Нямаше как, качи се в колата, но съжаляваше, че трябва да събуди Килбърн. Лицето му бе бледо, а дишането — затруднено. Но доколкото го познаваше, старецът би държал лично да разпита Дойчмьор.