Натисна бутона за сваляне на преградата между двете отделения и в този момент факс машината се събуди за живот. Реши да изчака получаването на факса и тогава да го безпокои.
Надяваше се да не е онази заповед, която знаеше, че някой ден със сигурност ще получи — заповедта да убие стареца.
Затова се усмихна, дочитайки изпълзяващия навън лист.
— Сър — тихо повика шофьорът. — Господин Килбърн?
Килбърн отвори очи и примигна сънливо. Явно не можа да осъзнае в първия момент къде точно се намира.
— О… — каза след няколко секунди той. — Пол.
— Да, сър.
— Къде сме?
— Вторият екип намери човека, който е изработил ехолокатора. При него сме. — Пауза. — Да им наредя ли да започнат разпита?
Килбърн разтърси глава, прогонвайки остатъците от съня, избърса с ръка очите си и се изпъна на седалката.
— Аз ще говоря с него.
— Разбира се, сър.
Пол слезе, бързо заобиколи колата, отвори вратата от страната на Килбърн и му помогна да се измъкне. След това му подаде факса:
— Списъкът, който поискахте. Току-що пристигна.
Килбърн кимна и се зачете, докато вървяха.
В задната част на затворения магазин за стерео радиоприемници за коли, Дойчмьор седеше на високо столче, а двамата от втория екип стояха зад него. Собственикът беше към петдесетте, дебел и видимо изплашен. Погледът му се заби в Килбърн и повече не се откъсна от него.
— Искам да ви уверя, господин Дойчмьор — започна без предисловие Килбърн, — че знаем кой сте, с какво се занимавате и за кого работите. Така че всякакви лъжи по тези въпроси биха били крайно нежелателни. — Той направи пауза и се приближи на една стъпка от мъжа. — А и ще бъдат сурово наказани.
— Не знам за какво говорите — заекна Дойчмьор. — Аз само…
Думите му заглъхнаха, сподавени от голямата лапа, който обхвана устата му изотзад.
Килбърн седна на стола, донесен от Пол.
— Тази лъжа ще я пусна да мине. Ще я отдадем на вашата неопитност. — Той извади факса от джоба си. — Ще стъпя на предположението, че сте смел човек, господин Дойчмьор. Съдейки по професията, която сте си избрали. А именно, доставка на съвременно електронно оборудване за суперкрадци. — Пауза. — Така ли е?
Дойчмьор седеше безмълвно.
Килбърн въздъхна:
— Графикът ми е претоварен, господин Дойчмьор. Кимнете за „да“, внимавайте за „не“.
Ужасеният мъж бавно кимна.
Килбърн протегна ръка и един от двамата наемни убийци му подаде ехолокатора над рамото на Дойчмьор.
— Ваше дело ли е това?
Ново бавно кимване.
— За крадец. — Това прозвуча като констатация.
Ново кимване.
Килбърн свали поглед върху тънкия лист в ръката си — факсът, който изброяваше най-талантливите крадци в този район на страната.
— Сезар Луис Родригес?
Никаква реакция.
— Робърт Броули?
Никаква реакция.
— Грегъри Пикаро?
Отново никаква реакция, освен едва доловимо трепване на мускулче на бузата на мъжа. Може би не означаваше нищо — разбираема последица от напрежението при един смъртно изплашен човек. Останалите трима в помещението не забелязаха нищо.
Но Килбърн не го пропусна. Отдавна погребан инстинкт се събуди за живот в подсъзнанието му и мигновено преобразува слабия тик в онова, което стоеше зад него.
— Да поговорим за господин Пикаро — предложи той и избута ръката на убиеца настрани. — Кой е той, с какво се занимава и къде може да бъде намерен.
4.
Имаше изненадващо малко огън, но гъстият задушлив дим беше навсякъде. Не трябваше да бъде тук, защото рискът беше абсолютно неоправдан. А и в предварителните му планове не бе влизало да се намира близо до Пети район, но някакво труднообяснимо безпокойство, останало след нощната операция, го бе привлякло неудържимо.
А този човек живееше, подчинявайки се на своите инстинкти и усещания.
Така че тръгна из пепелищата, смаян (както всички останали) от пълното унищожение на това място.
— Кой би направил такова нещо? — извика някой.
— Що за чудовища? — риторично бе попитал друг.
— Казват, че са го направили заради Ислямския център на третия етаж — подшушна една жена на приятелката си.
А втората, която стоеше в непосредствена близост до първата, недоверчиво поклати глава:
— Как така, не може да не са знаели, че на третия етаж има детска градина.