Мъжът се отдалечи, все така навел глава, от една страна, за да не бъде разпознат, от друга — за да скрие изражението на шок и болка върху лицево си, а междувременно жандармерията започна да отцепва мястото.
Не бе имал представа.
Но не и другите.
Изведнъж той се спъна и едва не падна във все още димящите отломки в пепелта. Залитна, възстанови равновесието си, но замръзна на място, защото точно пред него лежеше мъничка, тънка детска ръчичка.
Бледа… откъсната от силата на мощния взрив.
И тя все още стискаше с мъртвите си невинни пръстчета усмихната кукла.
Грег примигна и се събуди.
В мига между настроението от съня и първата му съзнателна мисъл, миризмата на изгоряло месо и овъглена човешка плът магически се трансформира в бекон с яйца.
Но някакво избледняло копие на съновидението се сви в едно ъгълче на съзнанието му.
Не беше изживявал пълната сила на кошмара — или по-точно на спомена — вече от години насам. Беше се надявал, че най-сетне е успял да го затвори и заключи в кутия, дълбоко заровена в отдавна забравено място. Изтезаваща мисъл, с която още преди много години бе решил да се бори и да не й дава да се надига.
Но ето че тази сутрин тя го бе издебнала. Не че го бе изненадала напълно, защото от няколко дни го измъчваше тягостно чувство.
Изправи се в голямото легло, провеси крака през ръба, впи пръсти в тъканта на дебелия мокет и се опита да прочисти главата си от всички други мисли, освен онези, които наистина имаха значение.
Полицаите.
Странните камъни.
Студения.
Стана, обу джинси, облече риза и разкърши рамене. Отиде пред огледалото, прокара пръсти през косата си, разтри очи… все още отнесено.
Обяснимо беше стресът от предната нощ да извика от подсъзнанието му кошмарния спомен. Какво по-естествено от това да го очаква, особено след болката и напрежението, свързани с измъкването на косъм от убийците.
Крайно време беше да се откаже от налудничавата идея, че трябва да се върне на Грейвсенд авеню.
Кошмарен спомен, предизвикан от кошмарната му работа на кошмарната улица от детството му.
Кимна, сякаш удовлетворен от тази мисъл. Тръгна към вратата, спря, обърна се и се върна при леглото. Бръкна под матрака.
Миг по-късно провери дали пистолетът четирийсет и пети калибър е зареден и го пъхна в специалното отделение за него в якето си. Извади плика на Кери от сейфа, наметна якето си и излезе.
Део седеше в дневната и гледаше едновременно двата телевизора.
На единия екран се виждаше дразнещо усмихната, попрецъфтяла красавица, която радостно споделяше презрението си към околния свят, който я възприемал като некадърница (каквато си беше). През цялото това време, опитващата се да изглежда на трийсет седемдесетгодишна водеща, позната в миналото като домакиня на различни състезания, енергично кимаше в знак на пълно съгласие.
Део също кимна едва забележимо на Грег, който седна от другата страна на масата, и се концентрира върху втория телевизор.
Там през седем секунди се редуваха картини от деветте видеокамери, контролиращи периметъра на ранчото. Коняр прекарваше четка през гъстата грива на расов кон в обора. Градинар буташе косачката през островчето трева, което алеята за коли заобикаляше на идване към дома. Волвото на Део бе паркирано до входната врата с предница към портала.
И от другата страна на портала, микробус на кабелната телевизия бе паркирал до стълба на уличното осветление. Двама души стояха, подпрени на микробуса.
— От колко време? — поинтересува се Грег и взе дистанционното, за да спре по-нататъшната смяна на картината върху екрана.
Део хвърли поглед натам.
— От около час. — Гласът му беше равен, безизразен, равнодушен. — Ченгета.
— Надявам се.
Део го погледна за кратко и отново насочи вниманието си към разговора с гостенката в студиото.
— Краката й си ги бива, нищо че е дърта — късо изкоментира той, когато камерата даде в едър план водещата. Знаеше, че ще му кажат каквото е необходимо да знае, когато стане наложително.
В стаята влезе Фос с голяма чиния.
— Мислех, че ще почиваш поне още няколко часа — подметна той и седна да закуси.
Сравнен с предната нощ, това бе напълно различен човек. Лицето му, така силно изопнато по време на удара, сега се бе отпуснало. Нервният му тик бе заменен с топла усмивка и той изглеждаше по-млад, пълен с живот. Всичко това щеше да продължи, разбира се, само няколко часа след като „дозата за събуждане“ изчерпеше действието си.