Вратата се отвори. През нея излезе Грег, следван от Део. Шофьорът на лимузината пое дълбоко въздух в гърдите си, извика на лицето си усмивка и слезе от колата.
— Господин Пикаро? — попита той по най-естествения начин, на който бе способен.
Никой не реагира.
— Господин Смит иска да разговаря с господин Пикаро.
— И? — без да помръдва попита Грег, гледайки към тъмното стъкло на отделението за пътници в лимузината пред тях.
Шофьорът започна да заобикаля колата.
— Господин Пикаро? Ако бъдете така любезен да влезете вътре, мисля…
— Не ме интересува какво мислиш — прекъсна го Грег, без да скрива досадата в гласа си. — Ако Смит иска да разговаря, нека слезе.
Шофьорът застина, поразен от увереността, с която крадецът разговаряше. Поколеба се, после се върна обратно и влезе на мястото си в колата.
Измина цяла минута, но накрая задната врата се отвори и през нея слезе Килбърн.
Той примигна под ярката утринна светлина, посегна към джоба си и извади от там… слънчеви очила.
Обичайно, но добре обмислено движение. Старецът бе използвал този прийом стотици пъти в миналото, когато му се бе налагало да действа в сходни ситуации. И винаги, без изключение, това обикновено движение бе принуждавало стоящия пред него да трепне, предполагайки, че ще извади пистолет.
Номерът бе успял и този път. Мъжът зад Пикаро бе трепнал.
А крадецът само се бе усмихнал.
— Е, господа — с ведър глас започна Килбърн, — вие сте в привилегировано положение. Знаете кой от вас е Пикаро. Ще го споделите ли с мен? — попита той, макар вече да бе сигурен в отговора.
— Смит, значи — разочаровано произнесе Грег. — Не можахте ли да измислите нещо по-свежо от това? — И пак се усмихна. Спокойно, небрежно, сякаш не му пукаше какво може да стане.
Но вътрешно в себе си бе почувствал неприятен хлад при свързването на гласа на Студения, който бе чул снощи, с човека пред себе си.
Килбърн сви рамене.
— Какво значение има името. Важното е разговорът ни да е продуктивен.
Но се сепна, когато Део излезе иззад Грег, мина покрай него, слезе по стъпалата и отиде до паркираното наблизо волво. Седна на капака и вторачи поглед в шофьора на лимузината.
Килбърн отново насочи вниманието си към Грег.
— Дали да не оставим нашите… съдружници тук и не влезем вътре?
— Огледайте се, Смит.
— Какво?
— Огледайте се наоколо. — Старецът се обърна и Грег направи няколко крачки напред. — Имам градинар, разполагам с няколко коняри, а в момента тук даже е и ветеринарят, който се занимава с един от конете ми.
Килбърн се обърна отново към Грег и с изненада видя, че той се е приближил плътно до него.
— Какво искате да кажете?
— Нищо — с все същия небрежен той отговори Грег. — Обръщам ви внимание на публиката.
— Ясно.
— И така?
Ситуацията не се развиваше по начина, по който старецът бе очаквал. Всичко бе по-иначе… Самото място. Човекът. Лишен от избор, Килбърн се спря на стария, отдавна шлифован до перфектност подход.
— Имам основания да смятам, че сте… как да се изразя… влезли в контакт с двама мои сътрудници снощи.
— Да изоставим играта на думи, Смит — изрече Грег с тон, в който за пръв път се долавяха заплашителни нотки. — Какво искате?
Килбърн замълча, впечатлен от поведението на мъжа пред себе си.
— Добре… — Той отстъпи няколко крачки. — Какво правехте в апартамента на Кери снощи?
— Аз съм крадец. Нататък е ясно.
— Крадец… да. — Старецът кимна. Част от съзнанието му се възхищаваше на прекрасната гледка на Тихия океан, разкриваща се странично от къщата. — Крадец без досие, поне за последните десет години.
Грег повдигна вежди.
— А вашето минало докъде се простира, господин Смит?
Отново отговор, различен от очаквания.
— За кого крадете, господин Пикаро? — Килбърн се опита да скрие факта, че се чувства изваден от равновесие.
— Обикновено работя за себе си.
— Обикновено — усмихна се Килбърн. — Като снощи ли?
Сега беше ред на Грег да свие рамене.
— Човек с моя занаят се научава да бъде гъвкав.
Килбърн се засмя, но смехът му бе лишен от всякаква радост.
— Две тела, гротескна картина, доколкото си спомням, преследване от двама безжалостни мъже из коридорите на жилищен блок в мъртвилото на нощта… — Гласът му заглъхна. — Както сам казахте, нека да не жонглираме с думи.