— Ринг свободен, човече — каза Грег и се обърна да погледне през дебелото стъкло на задния прозорец.
Део кимна:
— Нищо особено не могат да ни направят тук. Много къщи, бъка от пешеходци и наситен трафик. Ще изчакат да завием по пътя за междущатска 24. Четири ленти, слабо движение по това време на денонощието, идеалното място да ни ударят.
— Сигурен ли си?
Део се усмихна. Изглеждаше наистина спокоен.
— Аз бих го направил там.
— Страхотно — измърмори Фос и провери достатъчно ли е затегнат колана му.
— Както казват в автокъщите „Подкараш ли колата, няма връщане на парите“ — каза Део този път сериозно и плавно ускори до седемдесет километра в час. — Да не вземат да заспят.
Едната от колите ги изпревари и зае позиция пет дължини пред тях. Другите две останаха отзад, спазвайки същата дистанция, но в лентите отляво и отдясно на тяхната. Черната лимузина заемаше четвъртия връх в ромбовидната конфигурация около волвото.
— Отбивката за магистралата е след два километра. Ще го правим или не?
— Направи го! — твърдо изрече Грег.
Волвото намали, съвсем малко, но достатъчно за колата отпред да стигне началото на отбивката за включване в магистралата няколко критични секунди преди тях.
После Део внезапно заби крак върху педала на газта и сребристата машина буквално скочи. Специално укрепената предна броня като че ли се протегна, заби се в левия заден калник на колата отпред и я запрати в неконтролируемо завъртане през платното на шосето.
Без да отпуска натиска върху педала, Део излетя след и покрай бъдещата развалина с около сто и десет километра в час.
Шофьорът отляво на него нямаше никакъв шанс да избегне загубилия контрол над колата си негов партньор. Вряза се в него с пълна скорост. Разнесе се стържене на ламарини, разхвърчаха се искри, разкрещяха се мъже.
Последната от преследващите ги коли и лимузината извиха в сетния момент, едва избягвайки катастрофата. После се понесоха след избягалото напред волво.
— Господи! — извика шофьорът на лимузината, впил във волана побелели от стискане пръсти, докато се бореше да овладее голямата машина.
Килбърн се измъкна от пода между седалките отзад и без да обръща внимание на кръвта, течаща от разбития му нос, се залепи за преградата, търсейки с поглед волвото.
Но дългият, извиващ се път пред тях беше пуст.
— Настигни ги, дявол да ги вземе! — изръмжа Килбърн с почти животинска ярост. — По-бързо!
Колата и лимузината най-сетне излязоха на магистралата, но там ги чакаше нова изненада. Волвото беше спряло в далечния край на отбивката.
Обърнато с предницата към тях.
И преди да реагират, преди да успеят да изругаят дори, преди да направят каквото и да било, колата се хвърли напред, право срещу лимузината.
Без време да помисли, да съобрази и да вземе единствено правилното решение, шофьорът на лимузината, притиснат от ляво от склона на планината, рязко извъртя волана надясно и удари левия заден калник на втората кола.
Пътниците в нея изкрещяха в един глас, колата поднесе и докато паникьосаният шофьор се опитваше да я овладее чрез завъртане на волана наляво, волвото се заби в него.
Бронираната кола за миг потрепери, после повлече преследвача си двайсет метра назад, избута го встрани и невъзпрепятствана продължи нататък. Колата остана залепена за склона — купчина смачкан метал.
Шофьорът на лимузината се пребори с волана, без да обръща внимание на искрите, които се разлетяха от остъргването по крайпътното заграждение — то ги бе спасило от падане в пропастта от другата страна — и най-сетне овладя колата. В същия миг изгърмя предната дясна гума, почти веднага последвана и от задната дясна. Лимузината спря като вкопана.
Нито Килбърн, нито шофьорът казаха нещо. Останаха да седят така близо пет минути и единственият шум, който се чуваше, беше ускореното им дишане. Накрая шофьорът избута заклещената врата до себе си и слезе. Минута по-късно вече помагаше на кървящия старец да се измъкне.
— Добре ли сте, господин Килбърн? — попита той с разтреперан глас. Все още не беше в състояние да осъзнае всичко, което им се бе случило, сякаш изневиделица.
— Чудесно се чувствам — с тих глас отговори Килбърн, загледан в посоката, в която беше изчезнало волвото. После попи кръвта по долната си устна. — Просто прекрасно. — Едва сега забеляза пушека, който се стелеше зад тях. Пламтящите останки на първите две коли.