А той жадуваше, душата му копнееше за един-единствен шанс да им изкрещи истината за себе си. И да им помогне веднъж, не повече — само веднъж, да видят в него малкото изплашено момче, успяло да оцелее само досега.
Но не смееше.
Цялата тяхна привидна загриженост, всичките им опити да го утешат и приласкаят, само го караше да вижда в тях част от системата, от мъртвата хватка, на която така отчаяно искаше да се изтръгне.
Писано му беше да бъде спасен от ключар, живеещ в предградията (е, наложи се да изиграе ролята на изненадан), който го бе видял да си играе с комбинирана ключалка.
Човекът не беше лош. Не се оказа извратен тип, използвач или някакъв далавераджия. И в крайна сметка научи доброволно талантливото момче на всички тайни, които впоследствие щяха да се превърнат в негов занаят.
Но когато чекът от общинската управа закъснееше, когато момчето се забъркаше в някоя неприятна история в училище, когато не се прибереше веднага или проявеше каприз (много, много по-рядко от другите деца на ключаря), в очите на човечеца се появяваше „онзи“ поглед.
Погледът, след който следваше задължителната въздишка и напомнянето: „Знаеш ли, никой не ни задължава да се грижим за теб“.
И така момчето бе научило онова, което бе усвоило още в общежитието, а преди това от полицаите, които го бяха намерили, а в самото начало бе разбрало още в нощта, в която бе избягало от кошмара на Грейвсенд авеню. Една проста истина: единственият, на когото можеше да се довери и на когото можеше да разчита при всички обстоятелства… беше той самият.
Беше се убедил в това на деветгодишна възраст.
5.
— Дами и господа, лидерът на мнозинството в Сената на Съединените щати и госпожа Ван Нес.
Вяли ръкопляскания, почти заглушени от щракането на фотоапарати, бръмченето на кино- и телевизионни камери и приглушените, но възбудени реплики на присъстващите представители на медиите.
Джеси Джеймс Ван Нес, старши сенатор от Невада, политик с трийсет и пет годишен стаж във вашингтонските коридори на властта и евентуален кандидат на демократите за президент, даваше първата си пресконференция от месец насам.
Но колко необикновен бе този месец. След като практически си бе обезпечил номинирането за кандидат благодарение спечелването на първичните избори в Ню Йорк, лидерът на мнозинството доброволно се бе оттеглил в необяснима за околните самоизолация. Беше се изказвал в Сената, беше вземал участие в най-важните заседания, беше изпълнявал някои задължения на висш партиен функционер, но старателно бе избягвал пресата и не бе контактувал с никого, с изключение на най-близките си приятели и подчинени.
Което, естествено, бе станало повод да плъзнат най-абсурдни слухове.
„Любовницата на сенатора заплашва с разкрития“, се бе осмелил да предположи един таблоид.
„Джеси Джеймс крие минало на наркоман“, бе предположил друг.
„Джеси Джеймс от Невада, забъркан в скандал в казино?“, се бе запитал „Поуст“.
Но днес, както помощникът на Ван Нес за връзки с обществеността бе обявил в кратък факс до водещите информационни агенции, сенаторът щеше да направи изявление за медиите и да вземе отношение по плъзналите слухове. Три телевизионни мрежи излъчваха на живо. Сенаторът влезе в залата усмихнат, прегърнал през раменете жена си. С плътен слънчев загар, облякъл бежово сако над неизменните джинси и полото, той се здрависа с част от журналистите.
Съпругата му се усмихваше лъчезарно и кротко, излъчвайки дискретно част от сексапила си на зряла жена. Точно както го бе правила по време на кампанията на своя съпруг.
Известна като Моли Кавалериста, тя по правило пътуваше два пъти повече от него. Беше способна винаги да намери мила дума при посещение в болница, не се гнусеше да погали главичката на дете в приют и можеше да си придаде заинтригувано в максимална степен изражение при обиколка в завод за производство на интегрални схеми.
И едновременно с това вземаше участие във всяко работно съвещание. Често (а според някои винаги с лекота) схващаше сложните въпроси, отправяни към сенатора, по-точно и по-бързо от него самия.
Но конкретно това бе нещо, което старателно се криеше от обществеността.
— Уау… — възкликна без предисловие Ван Нес, озарявайки с характерната си усмивка почелите го с присъствието си журналисти. — Готов съм да се обзаложа, че тук някъде има скрито пиене и кльопачка…