Представителите на медиите вежливо се засмяха. Харесваха сенатора.
Е, вярно, че можеше да бъде дядо на повечето от тях. Всички знаеха старомодните му възгледи за морала и света. И все пак в епохата на венцеславни празнодумни дърдорковци и на кресливи нищожества, сипещи клишета, само и само да скрият отсъствието на каквито и да било морални устои, този мъж (както и самото му име) внасяше свежа нотка в пустословието наоколо.
Освежаваше, както онзи пословичен любим чичо, който повечето хора имат, дето винаги казва каквото мисли, стига в главата му да се появи някаква мисъл.
Когато смехът затихна, той с лекота продължи нататък, без да поглежда към бележките, които неговият помощник предвидливо бе оставил на катедрата пред него, дълго преди да влезе в залата.
— Е, както виждате, аз съм си цял-целеничък. И съжалявам, че ще разочаровам някои от вас, но няма никакви любовници, никакви позорни семейни тайни или финансови машинации, готови всеки миг да изскочат на бял свят. — Той поспря и замислено свали поглед. — Дявол да го вземе, нека дамите ме извинят за речника, но на моята възраст самата дума „нередност“ отдавна е изпаднала от речника ми.
Отново засмиване сред репортерите.
Лицето на сенатора изведнъж стана напълно сериозно. Леката му усмивка се трансформира в изражение на дълбоко съжаление. Раменете му увиснаха, като че ли неспособни да понесат тежестта на непосилно бреме.
Фотоапаратите отново защракаха, камерите се приближиха колкото може по-близко до него, а Моли загрижено го прегърна през кръста.
— Само преди месец, веднага след първичните избори в Ню Йорк, аз внезапно осъзнах смазващия мащаб на отговорността, която искам да поема. Моите съпартийци и съмишлениците на каузата, която защитавам, ми довериха своите надежди, мечти и вяра. Това е нещо изключително и всеки нормален човек би останал повече от респектиран. — Нова пауза, по време на която сенаторът изглеждаше по-уязвим от очакваното за един закоравял политик. — А аз — повярвайте ми, когато ви го казвам — съм един изключително нормален човек.
Съпругата му леко го притисна до себе си и окуражително му кимна.
Той дълбоко си пое дъх:
— И тогава, само четири дни след онази опияняваща победа в Манхатън, ме сполетя трагедия, която — готов съм да го призная пред вас — едва сега започвам да превъзмогвам. Скъп мой приятел, човек, когото познавам от смутното време след Втората световна война, беше намерен убит в дома му. Джек… — Поредна пауза, сякаш произнасянето на самото име бе наранило душата му. — … Джек бе повече от приятел за мен. От 1944-а насам той бе мой доверен съветник, верен съмишленик и помощник. Не, нека ви го кажа направо — беше ми като брат!
Гласът му се пречупи. Моли го прегърна, за да му вдъхне кураж, и му прошепна успокоителни думи в ухото.
— Сега — каза му всъщност тя в този кратък миг, — сега е моментът! В ръцете ти са, използвай го!
Той кимна, отърси се от моментната проява на чисто човешка слабост, и с изражение на човек, който полага върховно усилие, за да надвие себе си, продължи:
— В котела на емоциите отпреди месец — опиянението ми, което на Джек не било писано да сподели, и скръбта, покрусилата ме при неговата нелепа смърт — аз открих нещо.
Опитният политик разкърши рамене и някак физически се подмлади и разцъфна по-силен от преди пред зоркото и безкомпромисно око на камерите.
— Джек и аз сме израсли в друго време. Време, когато никой не се колебаеше кое е добро и кое зло, защото това бяха лесно разграничими категории. Време, когато хората говореха онова, което мислеха, и когато едно здраво ръкостискане бе достатъчно, за да сключиш сделка. Израснахме в свят, в който хората никога не заключваха входните си врати, съседите си помагаха, а жените и децата можеха без никакъв страх да вървят по улицата, независимо от квартала или часа… Джек Кери и аз се бихме в световна война, за да защитим тези ценности и точно тази мисъл ни крепеше в най-тежките моменти. — Беше започнал да жестикулира със стиснат юмрук, нанасяйки леки удари с него във въздуха, безпогрешно синхронизирани с ускоряващия се патос на речта му. — Но ето че в един момент между онова време и настоящето, между идилията на 50-те и отчаянието на 90-те, ние загубихме всичко. Загубихме онази вяра. Онази надежда. Онова доверие. И когато отчаянието нахлу и в дома на моя приятел, на моя брат, и ми го отне, когато смаза безмилостно живота в неговото тяло и това на неговата секретарка, аз… аз…