Ван Нес излезе иззад бара, размени питиетата с жена си и хванал винената чаша за издълженото столче седна на дивана срещу стареца. Жена му отпи голяма глътка бърбън, преди да се присъедини към тях.
— Интересна реч, сенаторе. — Гласът на стареца беше изненадващо силен, но нищо не можеше да се сравни с пламъка в очите му. — Не знаех, че двамата с Кери сте чак толкова близки — допълни той с едва доловима осъдителна усмивка.
Ван Нес опита виното.
— Пресата така или иначе все някога щеше да разкрие, че се познаваме.
— Дали? — Старецът замълча. — Е, да допуснем — съгласи се накрая той, показвайки, че не отдава голямо значение на това. — Моли, великолепна си както винаги.
Тя се наведе и внимателно го целуна по бузата.
— Отдавна не сме се виждали, господин секретар.
„Секретаря“, човекът напуснал отдавна кабинета, на който името му бе станало синоним, се замисли над думите й, докато я изучаваше с поглед. После, сякаш отхвърлил някакво неуместно подозрение, насочи отново вниманието си към Ван Нес.
— Трябва да си призная, че не харесвам образа на покойния господин Кери като жертва за каузата на истината, справедливостта и американските ценности.
— Е, вече ни бяха отправени някои смущаващи запитвания — опита да се защити Ван Нес.
— Смущаващи, но добре премерени — бързо поясни Моли. — Трябваше да предприемем нещо, преди нещата да излязат от контрол. Да нанесем превантивен удар, ако щете.
— Не ми харесва — повтори Секретаря между две глътки вода. — Изобщо не ми харесва.
Ван Нес остави чашата с вино.
— Работим в момента с нашите хора в организацията на Кери. Единствената версия, която ще стигне до пресата, е нашата. Дявол да го вземе, дори неговите хора повярваха! — Той не скри задоволството си.
— Кога всъщност видяхте Кери за последен път, сенаторе?
Ван Нес сви рамене.
— На всички е известно, че той беше необщителен. Беше направо маниак в това отношение.
— Ще кажем, че не е искал да афишира приятелството си с Джеси — подхвърли Моли. — Така че изглежда дори още по-добре.
— Да се надяваме. — Нова глътка вода и Секретаря извади папка от специално отделение в инвалидната си количка. — Ето информацията, което искахте. — Двамата Ван Нес се опитаха да прочетат нещо, макар и на обратно. — От първоначалния състав на „Умбра“ — бавно започна Секретаря, без да прави чести справки с листата, които държеше, — са останали шестима. В това число забележителният господин Килбърн.
— А другите петима? — Гласът на Ван Нес бе спаднал до почтителен шепот.
— Двама бяха локализирани зад граница. За тях ще се погрижат други… органи. Господин Килбърн е инструктиран да концентрира вниманието си върху останалите трима.
— Кои са те? — осмели се да попита Моли.
Секретаря леко се усмихна, докато разглеждаше еднакво загрижените им, почти идентично изглеждащи лица. След това за миг погледна по-внимателно лицето на онази, която някога можеше да му стане любовница. Ако времето и мястото не бяха направили това изключено. Преди толкова години, че даже не беше сигурен дали тази мисъл наистина е спомен или само фантазия.
— Остава, разбира се, онзи проблем — продължи той, игнорирайки въпроса на Моли. — Проблем, който според мен би следвало да ви безпокои много повече, отколкото пренасянето в отвъдното на бивши приятели.
Моли се вгледа в непроницаемо мъртвите очи на човека пред тях. Той криеше нещо. Беше сигурна в това.
— Предположихме, че сте се погрижили за проблемите — каза тя със сериозен глас. — И когато не се обадихте в продължение на цели три седмици…
— Освен това — прекъсна я Ван Нес, — ако онзи тип разполага с нещо…
— Той може да реши да изчака да наближат изборите, преди да използва онова, с което разполага. А защо не и след изборите. — Старецът се замисли над евентуалната изгода от вариантите.
— Има ли нещо? — Сенаторът изведнъж се напрегна като стегнато навита пружина.
Секретаря продължи да се взира в очите на Ван Нес, но след малко леко поклати глава.
— Нуждаете ли се от нещо? — тихо попита той.
Двамата се спогледаха и се разбраха.
— Не до след конгреса. Приоритетите остават както досега: всичко за стратегията на противника или най-близките му намерения.