— Надявам се, че е поставена под наблюдение.
Секретаря се засмя.
— Нали не се опитваш да ме обидиш?
— А как стоят нещата с крадеца?
За пръв път от началото на разговора, старият ветеран от безчет тайни войни стана неуверен.
— Този човек изглежда се е пръкнал в нашия свят от нищото преди десет години. Няма досие, няма минало — единственото, което има за него, е внимателно сглобена архивна информация, която не казва нищо.
— Мислиш, че може да е от тайните служби?
— Направо вони на това, както би се изразило твоето деликатно цвете. — Той взе ръката на сенатора в своята и успокоително я потупа. — Ще го намерим, Джес, обещавам ти.
Ван Нес погледна в очите на стареца и се опита да открие поне там увереността, която отсъстваше в гласа му.
— С какво разполага той? В каква степен може да ни навреди?
— Колко силно бих искал да знам — задави се той от страх и отчаяние.
Ван Нес дълбоко си пое въздух.
— Майкъл, аз съм решен да стана президент. И повярвай ми, убеден съм, че ще бъда добър президент.
— И ние искаме да бъдеш такъв, Джес. — Пауза. — Аз самият особено държа на това. — Той притегли ръцете на по-младия от него мъж до устните си и ги целуна. С леко докосване на напуканите си сухи устни.
„Устни на покойник“, помисли си Джес или по-скоро си припомни усещането. Тяхното минало и настояще бяха толкова тясно преплетени, затънали в блатото на службата в името на обществото и едновременно с това на личната им дистанцираност от тази служба, че биха могли да изиграят този момент във всяка секунда през последните четиридесет години. И дори вече го бяха правили.
А докосването на тези сухи устни винаги му се бе струвало като последна ласка на съсухрен труп. Независимо дали беше по време на идеализма и невинността на младежките му години, или по време на цинизма и грубата реалност на кандидатпрезидентската му кампания.
— Искам да ме държиш в течение — каза Ван Нес с глас, който бе в равна степен уговарящ и прелъстителен.
— Винаги. — Секретаря замлъкна и се запита може би за стотен път дали Ван Нес наистина е най-добрият му избор, но бързо прогони съмненията си.
Каквито и да бяха истинските му чувства към този човек — независимо дали сега или в миналото, което може да бе съществувало или да бе измислено — Ван Нес беше единственият избор. Единственият, който разбираше, който бе видял и който бе взел участие. Единственият, който можеше да продължи изпълнението на Плана, съставен толкова отдавна, че неговата цел сега изглеждаше мъглява и неясна. Но Ван Нес, въпреки всичките си недостатъци, все още виждаше нещата с онази кристална яснота, която старецът вече намираше само в собственото си огледало.
Така че онова, което предстоеше, трябваше да стане от любов, а не по необходимост, защото иначе кристалът можеше да се пръсне и да провали половинвековен труд.
— Винаги, господин президент — усмихна се Секретаря и стисна ръката на сенатора. — Винаги, Джес.
Далеч от тях, някъде в прерията на Канзас, всякакви мисли за власт, амбиции и конспирация биха изглеждали напълно неуместни. Тук бе сърцето на Америка — мястото, където казват каквото мислят и правят каквото са казали.
Или поне така беше написано на големите картони, които трябваше да подскажат правилните думи на един репортер, загубил почва под краката си.
Изправени пред едностайното дъсчено училище, хората от телевизионния екип чакаха въпросния репортер да даде сигнал, че е готов. Мъжът облиза устни, приглади немирния кичур, готов да се развее при най-лекия полъх на вятъра, въздъхна дълбоко няколко пъти и най-сетне кимна.
— Добре. О, господи! — простена изгубилата търпение продуцентка и смени предишния картон със следващ. — Хайде сега да опитаме наведнъж всичко.
— С кадър на вратата ли да започна, Меган, или предпочиташ прозореца? — попита операторът, без да откъсва око от визьора.
Меган Търнър, продуцент на предаване, изследовател, сценарист, режисьор и понякога шофьор на микробус, посочи училището.