Мрежата може и да искаше голотии, долнопробни секс скандали и налудничави репортажи за хора в екстремни ситуации, но тя щеше да предложи нещо съвсем различно.
Дебютът на „Въпроси“ щеше да удари безмилостно и да разчовърка без колебание някоя от големите мистерии на нашето време. Щеше да направи подробно изследване на съществуващите източници, всяко твърдение щеше да бъде надлежно документирано. Предаването щеше да бръкне дълбоко в черното сърце на корупцията, измамата и премълчаното, които (тя самата щеше да заяви този стремеж в представянето на предаването) „съществуваха в задния ни двор“.
И ето вече няколко седмици тя бе използвала всяка свободна минута, за да преглежда репортажи от старите вестници. Беше се захванала да интервюира всеки, който изглеждаше по един или друг начин свързан със секретни операции (зад които можеха да стоят незаконни далавери), от които се надяваше нещо да изскочи.
Отне й доста време, но най-сетне бе избрала подходящата мистерия, с която да започне новото си предаване.
Първото предаване на „Въпроси“ щеше да фокусира вниманието на зрителя върху загадъчния военен конвой, който изглежда бе поел през Югозападните щати в средата на 50-те.
И да разкаже за серията загадъчни убийства, които бяха очертали маршрута.
Е, може да не беше точно онова, от което мрежата имаше нужда, и може би щяха да й трият сол на главата, когато предаването се излъчеше. Защото — това просто нямаше как да се скрие — тук не ставаше и дума за гротескните дивотии, благодарение на които мрежата процъфтяваше.
Но това не я вълнуваше.
Това щяха да бъдат шейсет минути филм, по време на който тя щеше да демонстрира таланта си пред хора, които можеха да го оценят. Онези малцина заклети поклонници на Кронкайт, Мъроу, Едуардс и Севарейд, които разбираха, че едно куче, обладано от духа на Тед Бънди, не прави новините.
А ако се провалеше… Е, поне щеше да е опитала всичко по достоен за нея начин.
По нейния начин!
Защото тя не беше трофеен водещ — мъж или жена, чието показване пред камерата може да скрие духовната нищета или вътрешната грозота, които масите никога нямаше да зърнат.
И никога нямаше да си прокара път нагоре с креватна гимнастика, макар понякога да се бе запитвала до какъв компромис би стигнала, ако й се отвореше истинска възможност. За зло или за добро това не се бе случило, така че сега се утешаваше, че никога не би поела по пътя на жените, изстреляни към върховете на славата благодарение на сексуалната си акробатика — а не заради способността им да намерят, анализират и създадат (а даже и да прочетат думата) новина.
Тя нямаше да се продаде!
Във всеки случай не изцяло.
Защото демонът трябваше да бъде нахранен.
Меган си представи своя демон, кацнал комфортно на рамото й и забавляващ се да подклажда с бесен шепот някоя покълнала амбиция.
„Той е твой — шепнеше демонът през безсънните нощи, смутени от неистовото търсене на истината в остъклените студия за монтаж. — Ти си по-умна от тях. По-съобразителна. Посегни, опипай го! Погали го. Вслушай се, помириши го, докосни го. Той е там. Твоят момент. И всичко, което трябва да направиш, е… да го вземеш!“
Една отдавна починала майка и един отдавна пръждосал се баща бяха създали жена, психически издръжлива, физически смела и най-вече жадуваща в сърцето си обещанието на демона да се сбъдне. До такава степен вярваща в истината на посланието, че бе готова да зареже всичко останало — лично щастие, приятели, любовници, подобие на нормален живот — само и само това втурване напред да се увенчае с победа. Способна да резюмира смисъла на целия си живот с преследването на онази най-славна, но и така трудна за дефиниране думичка — триумф.
И докато не го постигнеше, всичко друго оставаше на заден план.
Освен „Въпроси“.
За това първо поведение тя и малкият й, но верен екип бяха интервюирали цяла върволица отдавна пенсионирали се шерифи и полицейски началници, имали нещо общо с въпросния тайнствен конвой. Все хора, на които други тайнствени хора бяха наредили да не разследват загадъчните случаи на смърт в техните градове. Няколко от тях й бяха дали имената на очевидци, които на свой ред й бяха разказали за „странни случки“ или среднощни посещения от страна на правителствени служители.
Много неща все още оставаха неясни. Но вече се бяха понатрупали достатъчно доказателства, сочещи, че правителството (оставаше тайна коя точно от неговите служби) е изплатило хиляди под формата на компенсации. Беше купувало ново оборудване на фермери или земевладелци. Беше им продавало държавна земя на цени доста под пазарните. И всичко това срещу тяхното мълчание. Много хора продължаваха да отказват да разговарят на тази тема.