„Побързай… Остава ти съвсем малко време.“
6.
Беше след полунощ, когато кола на северноилинойската компания за таксита бавно навлезе в един застроен само с къщи за средната класа квартал без тротоари на Шемунг, Илинойс. В близост до границата с Уисконсин, това си беше тих, спокоен град с две централни улици. Чист, провинциален, безопасен.
Таксито зави по озелененото с дървета Конкорд авеню и изгаси фаровете. Двата стълба на уличното осветление, разположени в двата края на дългата улица, придаваха някаква призрачност на таксито, което почти безшумно се плъзгаше през сенките.
— Напомня ли ти нещо? — тихо попита шофьорът.
— Да, „Остави го на Бийвър“ — каза пътникът, разглеждайки къщите, които подминаваха.
— Не мисля, че все още сме в Китайския квартал, Тото.
— Вдясно… Онази със зелената ограда.
Шофьорът кимна, изгаси двигателя и остави колата да се придвижи по инерция до бордюра пред къщата, която му бе посочена.
Тя не бе нищо особено — двуетажна постройка, в характерния за Средния запад викториански стил, с гаражна пристройка. Малка овална морава, странично на извитата пътека, отвеждаща до вратата, обградена от безупречно подкастрен бръшлян. Като цяло, гледката беше направо за корицата на „Най-красивите вили“.
Но пътникът не се интересуваше от естетическите й достойнства и предпочиташе да фокусира вниманието си върху парадната врата, прозорците, покритата с плочи пътека, минаваща пред гаража и водеща към задната страна на къщата.
— Какво има отзад?
Шофьорът направи справка с умалено ксероксно копие на карта.
— Тук е показана друга къща и обща стена, разделяща на две задния двор.
— Я да видим…
Две минути по-късно те вече бяха завили по първата пряка и се връщаха в обратна посока, този път по улицата, успоредна на Конкорд авеню, но минаваща зад къщата.
Втората къща беше практически идентична на първата. Разликата бе, че тук боята по оградата се лющеше, моравата бе буренясала, а в центъра й бе забита лениво поклащаща се на лекия вятър табела с надпис „Продава се без посредник“.
— Изглежда добре — каза шофьорът. — Дали да не се установим тук?
Пътникът кимна и слезе от колата.
— Да… лесен достъп до целта. Тихо. Съседите си лягат преди полунощ. Да-а… — застина той, дочул в далечината лай на куче. — Вземи ме след десет минути — рече и невъзмутимо се отправи към входната врата, а таксито потегли в нощта.
Мъжът хвърли поглед на слабо осветения индикатор в ръката си и изучаващо огледа пътеката. Виждаше се къде дъждовните капки са оставили кални следи. Прах и навети листа покриваха малката веранда и това бе доказателство, че тук отдавна не бе стъпвал човешки крак.
Мъжът стъпи на верандата и продължи напред, плъзгайки крака, за да не оставя ясни отпечатъци от обувките си. Дори в сумрака видя, че топката на бравата е покрита с прах.
А индикаторът на сензора не регистрира нищо.
— О, Лайнъс… — прошепна мъжът и се усмихна за пръв път от близо месец. — Някой път правиш нещата толкова лесни.
Но усмивката му веднага бе заменена с обичайното му през последните няколко тежки седмици изражение на болка и умора.
— Благодаря ти — каза той след десет секунди и тихо влезе в къщата.
Жената бе останала без дъх от бързане, но успя все пак да вдигне слушалката на седмото позвъняване, оставяйки едновременно с това пликовете с покупки.
— Да? Ало?
— Луис Маккътчън, ако обичате — помоли младежки глас. Връзката беше лоша.
Жената сне чантата от рамото си и се обърна с лице към дневната.
— Първи, втори или трети?
— Ъ-ъ… — запъна се непознатият от другата страна. — Всъщност търся Луис Маккътчън, който е служил в армията в края на 40-те и началото на 50-те години.
— Е, това трябва да е Луис първи, моят свекър. — Тя погледна към отворената врата на кухнята. Макар там да не се виждаше никой, във въздуха се стелеше плътен, синкав цигарен дим. Тя закри с ръка микрофона. — Татко?
— Какво? — раздразнено се обади някакъв мъж.
— Телефонът.
— Кой е? Какво, по дяволите, искат?
Поклащайки глава на все по-тревожната раздразнителност на стареца, тя каза в слушалката:
— В момента е малко зает. Можете ли да ми кажете за какво става дума?