— Да, разбира се. Аз съм стажант за „УИН Нюз“ — с готовност обясни младежкият глас, сякаш четеше предварително готов текст. — В момента работим над специално предаване за живота през следвоенните години в югозападните щати. Бихме искали да разговаряме с господин Маккътчън относно военната му служба. Може и да направим интервю с него за филма.
— Наистина ли? — Жената се усмихна, мислейки си, че точно от това се нуждае сприхавият старец. Нова публика, на която да разкаже за пореден път измислените си и затъпяващо скучни военни истории. А може би и да спечели някой друг долар. Който в никакъв случай нямаше да им е излишен. — Почакайте така. Ще видя дали мога да го убедя да дойде на телефона.
Тя остави слушалката, взе пликовете и ги занесе в кухнята.
Свекър й стоеше до умивалника и гледаше през прозореца към задния двор.
— Пак има листа — измърмори той, като я усети да влиза. — Това момче никога не си свършва работата както трябва.
— Ще ги съберем, татко — успокоително го докосна тя по рамото. — Не чу ли телефона? Едни хора от телевизията искат да говорят с теб. Те…
— Нищо хубаво не съм видял на проклетата кутия, откакто свалиха от екран „Дим от револвера“ — прекъсна я той.
Но жената не му обърна внимание.
— Интересува ги службата ти в армията. Май искат да те интервюират. Чудесно, нали?
Лицето му остана сърдито, но тя видя, че разкършва рамене, макар и едва доловимо, и се отправя към хола.
— Дано да е телевизионна мрежа. Хора като мен не биха си губили времето с местните тъпанари.
Жената се усмихна.
— Мрежа е, татко — извика тя след него и вдигна слушалката на деривата в кухнята в секундата, в която той взе онази в хола.
— Какво има? — излая старецът в телефона.
— Господин Маккътчън? — боязливо се осведоми гласът от другата страна.
— Ще говорим или какво?
Пауза.
— Ъ-ъ… господин Маккътчън, аз съм стажант в „УИН Нюз“.
— Е?
— Сър… опитваме се да открием командващите офицери на транспортни поделения в Югозапада веднага след войната. Да кажем, от 1946-а до 50-а. И…
— Защо? — прекъсна го старецът.
— Ами… правим специален филм за следвоенния живот в тази част на Америка и…
— Откъде намерихте името ми?
— Ъ-ъ, както ви казах, опитваме се да говорим с хора, служили в армията и… — Внезапна пауза. — Може ли да задържите така за секунда, сър?
— Не повече.
Преди да беше изтекла минута в слушалката се чу женски глас.
Старецът доволно се усмихна. Още една жертва. Последното останало му удоволствие беше да се гаври и вбесява досадниците, опитващи се да въртят телефонна търговия. Върхът беше да ги накара сами да прекъснат разговора. Само през този месец се беше отървал от седем навлеци по този начин.
Всъщност осем, ако включеше в бройката и младия стажант.
— Господин Маккътчън — започна новият глас, — казвам се Меган Търнър. Аз съм продуцент на „Въпроси“ — новото шоу на „Дабълю Ен“. Мога ли да разменя няколко думи с вас? Ако моментът е подходящ.
Маккътчън се усмихна на увереността в гласа на Търнър. Точно както правилно бе разпознал в първия глас подчинен, нищожество, някой, с когото не бе проблем да се справи, така веднага разпозна в интонацията на Търнър нещо много по-достойно. Много по-престижна жертва.
От онези, които носят най-голямо удоволствие.
— Естествено, че не е подходящ — изръмжа той. — Но все пак мога да отделя няколко минути.
Ала тонът му, изглежда, не впечатли Меган.
— Ще ви бъда благодарна, сър — с ведър глас продължи тя. — Нека първо уточним едно-две съществени неща. Бих искала да се убедя, че разговарям с когото трябва, ако ме разбирате…
— Добре.
— Вие сте старши лейтенант Луис Маккътчън, командвал втора транспортна рота към 23-и транспортен полк на 183-и батальон в състава на 9-а мотопехотна дивизия?
— Да — отривисто отговори той. — В продължение на няколко месеца. — Погледът му се замъгли от отприщилите се спомени за младежките му години, за жизнеността и целеустремеността му. С огромно усилие на волята старецът се върна от това място, където напоследък толкова често пребиваваше. Страх го беше, че при някоя от следващите екскурзии няма да намери обратния път. — Но се уволних като майор — бързо допълни той.
— Вие ли бяхте командир на Втора рота през лятото на 1947-а, господин Маккътчън?
Той замълча, но кимна на себе си. След това разбра колко смешно е това и бързо се поправи: