Меган го слушаше и трескаво оглеждаше стаичката. Видя, че Трейси разговаря с един от помощниците им. В продължение на близо минута се опита да привлече вниманието й. Но през цялото това време слушаше Маккътчън да разказва как това било „една от най-невероятните истории, на която никой никога не би повярвал“. Накрая запрати по Трейси бележника си и я удари по гърба.
— Ей!
Меган й махна да дойде и едновременно каза в слушалката:
— Ъ-ъ, майор Маккътчън, може ли да ви помоля да изчакате минутка само? Веднага се връщам.
— Дявол да го вземе — размишляваше ветеранът на глас в другия край. — Дали все още пазя всички тези документи в гаража?
— Ало? Ало? Майоре? — Никой не й отговори, но тя чуваше някакво движение и особен шум. — Майор Маккътчън? Ах, да му… — Тя подаде слушалката на един от доброволците. — Продължавай да слушаш. Ако чуеш глас, искам да го заговориш, за да не прекъсне. — После се обърна към Трейси.
— Къде е най-близкото ни бюро до… — Тя направи справка със списъка: — Шемунг, Илинойс?
— Нямам ни най-малка представа — объркано призна Трейси. — Какво става?
Но преди да може да й отговори, доброволецът тикна слушалката обратно в ръцете на Меган.
— Жената…
Меган я сграбчи.
— Ало?
— Много съжалявам — каза женският глас, — но той си е такъв. Включва и изключва, когато му хрумне. Разсейва се. В един момент може да си спомни събития отпреди десетилетия, в следващия не се сеща как е името на внука му, а той е кръстен на него. — Лек, притеснен смях.
— Мога ли пак да говоря с него?
— Ами той се затътри към гаража. Там е неговото царство. Свикнали сме да не го безпокоим, когато е такъв. Държим го под око, докато… не дойде на себе си, ако ме разбирате какво искам да кажа. — Къса пауза. — Но мога да го помоля да ви звънне по-късно.
Меган надраска в горното поле на списъка бележка за Маккътчън. Думите бяха загадъчни: „Приготви ми екип за там! Твърди, че имал доказателства!“.
Помощничката й изхвръкна от офиса на бегом.
— Ъ-ъ, съжалявам, но не разбрах името ви? — попита Меган с възможно най-приятелски глас.
— Бети Маккътчън. Аз съм снаха му.
— Бети, приятно ми е да се запознаем. Аз съм Мег Търнър, продуцент за „УПН Нюз“. Майорът подхвърли, че може би още пазел някакви стари документи, които биха могли да ни бъдат от полза. Надявам се, че когато ми го каза, е… как да се изразя… че беше на себе си?
— О, това ли — засмя се жената. — Божичко, няма страшно. Този човек е маниак на тема архиви. Когато се пренесе при нас, наложи се да намерим отнякъде достатъчно количество от онези картонени кутии за съхраняване на документи. Защото той донесе със себе си… не мога да ви опиша… буквално сандъци с хартия. Имаше дори цели калъфки за възглавници, натъпкани с тях. Не знам дали ми вярвате. Синът ми, Луис трети, преди няколко години му помогна да подреди най-сетне всичко. — Жената замълча и Меган с ужас си помисли, че връзката се е разпаднала. Но след секунда гласът й пак прозвуча: — Винаги съм смятала, че татко трябва да напише книга. Разбирате ли, в армейска документация, събирана в течение на цели двайсет години, не може да няма нещо интересно.
Меган кимаше на себе си, слушайки разказа.
— Сигурна съм, че е така. Проблемът е, че…
— Работата е там — продължи жената, — че след като един ден той отказа да получава специалната добавка към пенсията, която му даваха, изведнъж се озова в затруднено материално положение. Всъщност това май се отнася за цялото семейство…
— Разбирам — каза Меган, която веднага схвана накъде клони жената.
— Ако се окаже, че тези негови документи ви интересуват и могат да ви бъдат полезни, дали няма да се намери начин… Дали те не биха стрували нещо? Разберете ме, аз мисля само за него.
Меган знаеше, че „УИН“ никога не плаща за информация. Тук не ставаше дума за журналистическа принципност, не — екипът на „По-необикновено от измислица“ не хранеше никакви илюзии по този въпрос. Просто бяха евтина работна ръка. Целият новинарски отдел висеше на прогнила финансова нишка, готова всеки миг да се скъса.