Грег бе започнал да губи надежда, че ще намерят жив човек от списъка, с който разполагаха.
Докато не бяха дошли в Шемунг, Илинойс.
Планът му бе прост, всъщност той би бил все същия, независимо дали щяха да намерят Маккътчън жив, или мъртъв.
Щеше да подходи към дома му по същия начин, по който провеждаше подготовката преди удар. Фос, Део и той щяха да огледат квартала и щяха да направят схема на движенията на обитателите на дома. Щяха да научат каквото могат за поведението на полицията в този район. Щяха да проверят как се отзовава тя на телефонни повиквания. Щяха да се огледат дали тук има частни патрули на охранителни компании. И едва тогава щяха да ударят, т.е. да проникнат в набелязания дом и да потърсят в него отговор на въпросите, които така живо го вълнуваха.
Грег вече го бе правил четири пъти, но при всяко влизане в домовете на четиримата покойници беше намирал само празни сейфове, разбити бюра, съборени кантонерки, старателно изтрити компютърни дискове и изтърбушени метални шкафове за документи.
Маккътчън им се бе видял като дар свише. Най-вече заради това, че беше още жив. А изоставеният дом наблизо бе като сметанов крем върху торта.
Настаниха Фос в него със задачата да поддържа комуникациите и да не изпуска от поглед задната част на къщата на Маккътчън през оградата. Ако някой го откриеше, той трябваше да изиграе ролята на бездомник, намерил топло местенце, където да се подслони. Но подобна опасност за щастие бе почти изключена. Бърза справка с помощта на компютъра бе разкрила, че собственикът живее във Флорида и че тук от година не бе идвал никой друг, освен него.
Део и Грег минаваха на смени с таксито по улицата пред къщата на семейство Маккътчън и внимателно записваха в дневник всички влизащи и излизащи. И това продължаваше вече три денонощия.
Ако всичко вървеше по план, Грег смяташе да проникне там тази или следващата нощ.
И тогава бе позвънил Фос.
Пристигането на хора от телевизията, независимо дали това беше, или не беше част от по-голяма конспирация, представляваше ясна индикация, че нещо става. Нещо, намерило заплашително потвърждение в неочакваната поява на „недоброжелатели“, както Део ги бе нарекъл.
Мъжете без лица от сънищата на Грег и от кошмарната реалност.
Той се опитваше да успокои страховете си, когато взе завоя и сви по улицата към изоставения дом.
И замръзна.
Защото зад тъмното стъкло на спрялата лимузина видя Студения бързо да говори по клетъчния си телефон.
— Това е непредвидено усложнение — казваше в този момент Килбърн. — Опитвам да се изразя максимално сдържано. — Той внимателно разгледа снимката на Меган, изпълзяваща от процепа на факса в колата.
— Информирахме ви, че тя е установила контакт с Умбра-14.
— И забравихте да ми съобщите, че е на път за тук — ядно процеди Килбърн и подметна малко хапче в устата си.
— Пропуск — съгласи се гласът от другата страна след кратък размисъл. — Но удивително попадение. Сега поне най-после знаем откъде е получавала всичката тази информация.
— Дали? — засмя се горчиво Килбърн. — Ще видим.
— Как ще подходите с оглед на последните… — Дълга пауза. — … усложнения?
— Именно по този повод се обаждам. — Килбърн хвърли поглед навън към колите на своя екип. — Тук е малко след три часът. Посред бял ден на доста оживена улица. Не бих казал, че е идеалната обстановка за изпълнение на онова, което имаме да вършим.
— Тогава изчакайте нощта — раздразнено отговори гласът.
Килбърн сви рамене.
— Точно подобно бездействие може да ни компрометира окончателно, ако Умбра-14 е информаторът. Защото продуцентката ще има достатъчно време, за да научи достатъчно и с това да обезсмисли всякаква профилактика от наша страна.
Нова пауза в слушалката.
— Ами в такъв случай направете го сега — каза накрая той.
— Така стигаме до другия проблем — безизразно продължи Килбърн. — Продуцентката беше оставена тук от новинарски екип, наброяващ трима. Един от тях несъмнено ще се върне, за да я вземе. При всички положения враждебни действия, насочени срещу човек от медиите, разследващ не кой да е, а нас самите, ще доведе точно до разкритията, които искаме да избегнем. Разбирате ли сега проблема?
— Какво предлагате?
Килбърн пое бутилката вода, предложена му от шофьора.
— Очаквах, че този път, по изключение, ще пожелаете да вземете решение лично.