— Ще ви се обадя — отсече гласът.
Разговорът бе прекъснат.
Килбърн остави слушалката и отпи глътка студена вода.
Беше изморен. Направо береше душа. Усмихна се на тази мисъл.
Щом не бе угаснала след всичко случило се през последните три седмици, душата му определено щеше да издържи — той бе сигурен в това.
Щом бе преживял убиването на приятели, щеше да преживее всичко.
След три дни, прекарани в компанията на Джо и Макс в зареждане с нови сили и целеустременост, той трябваше да довърши започнатото.
От деветнайсетте члена на „Умбра“ шестнайсет вече бяха мъртви. Дванайсет мъже и четири жени, всеки от които можеше да бъде информаторът, опитващ се да компрометира целия замисъл за опазване на тайната.
От друга страна, всеки или всички можеха да бъдат напълно невинни и следователно пожертвани от съображения за сигурност.
Оставаха Килбърн, Маккътчън и още един.
Недосегаемият. Човекът — Килбърн вече бе сигурен в това — заради който се налагаше цялата тази операция.
Сега бе дошъл редът на Маккътчън. Симпатяга, доколкото си спомняше Килбърн. Уникален екземпляр от целия екип на „Умбра“ — човек със съвест и вяра в каузата. Две неща, чиято борба в крайна сметка бе разстроила крехката му психика и го бе оставила безпомощен, тресящ се старец, сенилна загадка, мъчеща се да си спомни едно несъществуващо минало, за да надвие болката от истинското.
Човек, готов да бъде убит като стар кон, изморен да трепва при всяко ново изсвирване на тръбата, с единствената мисъл да бъде освободен от бремето на живота, както Килбърн бе убеден, че щеше да се случи и с него самия. Но не преди босовете да са се уверили, че мръсната работа е свършена. Че фъшкиите са изринати и натрупани на купчинки, както бе видял в обора на крадеца.
Крадецът…
Жив ли бе той, или мъртъв? Бяха ли успели босовете да се доберат най-сетне до него и да го смажат с неустоимата си мощ? Или им се бе изплъзнал, така както бе провалил всички досегашни усилия на Килбърн да го залови?
Искаше му се да вярва, че е така. Това сигурно се дължеше на все още живото му романтично чувство.
Не.
Това беше лъжа.
Искаше му се младият крадец да се спаси, така че след възстановяване на реда и обезпечаване на сигурността на Джо и Макс за поне още едно поколение напред, да може да се срещне с него, да се докосне още веднъж до младежката му невъзмутимост и да почувства, че има някой неподвластен на хората в костюми.
Съзнаваше, че това е само едно егоистично желание на човек, заблуждавал се някога, че е независим, със свободна воля и чист поглед в очите.
Вдигна телефона на първото остро позвъняване.
— Килбърн.
— Моля, действайте веднага. Ще се погрижим за усложненията оттук. — Щракване в слушалката показа, че разговорът е прекъснат.
Килбърн пое дълбоко въздух, захвърли слушалката на седалката, сякаш искаше да се отърве от перверзния мозък в другия край на връзката и се обърна към своя помощник и шофьор.
— Пол?
— Да, сър?
Старецът избърса лицето си с червена копринена кърпичка.
— Информирайте екипа, че започваме след десет минути.
— Да, сър.
Шофьорът се обърна към радиостанцията, а Килбърн погледна навън през прозореца към чистата малка уличка в сърцето на Америка — страната, която се бе заклел да защитава с цената дори на собствения си живот.
И се помоли Адът да не съществува.
7.
— Наистина не мога да го разбера — обезпокоено каза Бети Маккътчън, докато наливаше кафе в кухнята. — Вчера беше страшно възбуден и ентусиазиран. Дори остана в гаража през по-голямата част на нощта, за да си подреди материалите.
Меган отпи от кафето.
— И на мен по телефона ми се стори, че има желание да говори.
— Именно. Даже накара сина ми да му помогне с намирането на някои документи.
Меган се загледа в чашата си, опитвайки се да реши как да постъпи оттук нататък.
Беше пристигнала само преди час и бе посрещната от желаещата да помогне снаха на майора. В продължение на цели десет минути двете жени бяха обсъждали условията на интервюто, нещо, за което Бети явно се бе подготвила добре.
Маккътчън щеше да запази всички права за публикуване на своите документи, щеше да бъде упоменат специално в авторския състав на филма като „Майор Луис Маккътчън — пазител на военен архив“, кадрите с него щяха да бъдат специално редактирани и от тях щеше да бъде изрязано всичко „което би го представило, нали разбирате… като изкуфял старец“. Освен това, предвиждаше се хонорар.