А хората, обхванати от паника, дори да са закоравели професионалисти, бяха сред най-опасните.
Той вдигна радиотелефона, погледна часовника си, избра валидната за този час честота и натисна бутона за повикване.
— „Сив“ от трети — тихо каза той, без да спира огледа на улицата пред него.
— „Син“ при „Алфа“.
— Сериозно раздвижване в обекта, „Сини“. Голям брой лица с враждебни намерения във, повтарям в обекта. По всичко изглежда, че приятелчетата им отвън се готвят за акция. — Той направи кратка пауза. — Препоръчвам да бъде информиран „Черен“, незабавно!
Когато се разнесе гласът на Фос, страхът бе повече от ясно доловим.
— „Черен“ не може да се откаже, „Сиви“. Той вече проникна преди час.
— Разбрано. — Део хвърли радиотелефона.
Ако Грег беше някъде в задния двор или още по-лошо в къщата, при това едновременно със Студения и останалите, това означаваше, че ситуацията не е просто опасна, а критична.
Бавно, внимавайки да не привлече нечие внимание с резки движения, Део пристегна предпазния си колан, после запали двигателя на таксито. Погледна към картата на улиците, която и без това вече беше запаметил, ей така, за всеки случай.
Смъкна се надолу в седалката си, все така без да сваля поглед от фасадата на къщата на семейство Маккътчън.
Десетте минути чист ужас бяха последвани от петнайсет минути тревожна тишина, които Меган някога бе изживявала.
Преди да успее по някакъв начин да реагира, да помръдне, да изпищи или поне да си поеме въздух, двамата помощници на Килбърн изтичаха покрай него. Единият затисна с ръка устата на Меган, а в същия миг другият я тласна назад към стената на гаража.
Мъжете безцеремонно я претърсиха. Вдигаха, мачкаха, късаха. Едва след като приключиха, й позволиха да се загърне с разкъсаната си блуза. Заставиха я да седне на близкия стол.
Извиха ръцете й назад и ловко й надянаха белезници. Накрая залепиха върху устата й парче изолирбанд.
В продължение на следващите десет минути тя можеше само да седи и да наблюдава прилагането на същата процедура по отношение на Бети Маккътчън в другия край на стаята. Да гледа как Килбърн отива до вратата на гаража и шепнешком заповядва нещо на своите хора, които послушно изчезват нейде из къщата и започват да вдигат невъобразим шум. Да види как разрешават на надигналия се майор Маккътчън да провери дали снаха му е добре.
После бяха помогнали на стареца да седне на стол до масата. Тогава се бе върнал единият от помощниците на шефа.
— Мястото е заключено — докладва той със силен шепот. — Не може да влезе никой, без да разберем, а наблюдението отвън продължава. Има наш човек и отзад — за всеки случай.
Килбърн бе кимнал и след това бе седнал до Маккътчън.
В продължение на следващите петнайсет минути той бе чел документите, подбрани от майора. Внимателно прегледа заглавната страница, после втората, най-много още пет, после вдигна поглед, изпитателно погледна Маккътчън и продължи с четенето.
Когато приключи, на лицето му бе застинало изражение едновременно на изненада и възхищение.
— Винаги съм смятал, че ти остана недооценен от началниците, Луис — каза Килбърн с глас, в който се чуваше както похвала, така и обвинение, — но сега установявам, че дори и аз съм направил същата грешка.
Маккътчън не отмести погледа си от Килбърн.
— Казаха ми, че си умрял. — Гласът му беше укрепнал. — И аз повярвах… както се очакваше от мен.
— Да, винаги си бил добър в това — похвали го Килбърн и сложи петнайсетсантиметровата купчина хартия на масата между двама им. — По-добър, отколкото е здравословно за самия теб, както разбирам. — За момент страничен наблюдател би помислил, че той е искрено загрижен за своя събеседник. — Аз пък дочух, че напоследък имаш проблеми с паметта. И че нещата през последните няколко години особено са се влошили. — Той направи кратка пауза. — Съжалявам.
Маккътчън бавно поклати глава.
— Състрадание? — заекна той. — От теб, Бари?
— Вече съм Том.
— Том. — Той завъртя името из устата си, сякаш го опитваше на вкус. — Том значи. Има ли някакво значение… — Маккътчън погледна към снаха си, после към Меган. — Не е необходимо да намесваме и тях.
— Би трябвало да знаеш, че това е невъзможно.
Маккътчън заби поглед в пода. Изглеждаше, като че ли се опитва да се концентрира.