— Знам — каза той след малко. — Вече не съм сигурен обаче какво знам. — Той отново вдигна поглед към Килбърн. — Знам, че винаги съм се стремял да държа цивилните настрани от пукотевицата. — Той замлъкна, видимо притеснен. — Ти не обичаше ли да казваш… — В погледа му пролича объркване. — Ъ-ъ… — Гласът му заглъхна. — Бари — продължи той след дълга пауза, — наистина ми казаха, че си мъртъв.
Килбърн се притесни. Сякаш някой бе сложил камъка на неговото минало върху стомаха му.
— Луис?
Маккътчън се огледа. Пролича, че не му е съвсем ясно къде се намира.
— Това не е Зоната — уверено заяви той след малко със силен глас.
— Луис? — поклати глава Килбърн и нежно завъртя лицето на Маккътчън към него. — Концентрирай се върху мен, Луис. Аз съм Бари, помниш ли? — Този път погледът на Маккътчън успя да се фокусира. — Добре — тихо го похвали Килбърн. — Сега се съсредоточи, Луис.
— Казаха ми, че си мъртъв.
Килбърн въздъхна и се обърна настрани.
— Какво се е случило с теб? — попита той с нескрита болка.
— Така е по-лесно, отколкото да си спомням.
— Какво? — стрелна го с поглед Килбърн.
Маккътчън дълбоко си пое дъх.
— Отколкото да си спомням онова, което не е било.
Килбърн леко се засмя:
— Така е — каза той. Вече започваше да разбира. — Как му казваше ти? Да забравиш случилото се…
— … е по-трудно, отколкото да запомниш неслучилото се — довърши Маккътчън.
Килбърн кимна, загледан в някогашния си боен другар.
— Но на каква цена?
Маккътчън само сви рамене.
— Докато има неща, на които да се позова, съм добре. Неща, които мога да докажа, да видя. Понякога точно те ми помагат да се концентрирам. И да си спомня някои неща.
Килбърн отново кимна и този път погледна Меган.
— А успя ли да си спомниш пред нея онова, което е било? Каза ли й за онези неща, Луис?
— Не знам — с безразличие отвърна Маккътчън. — Случва ми се да се нося по течението. Не мога да намеря в какво да се вкопча. Искам да кажа неща, за които знам, че са истина, но тя знае за конвоя. Каза ми, значи е било истина, нали така? И след като ми го каза, аз си спомних за старите фотокопия.
Килбърн погледна към документите.
— И успя да намериш неща, за които тя не знае, нали?
— Мислех, че… — започна Маккътчън изплашено и замълча.
— Точно това винаги ти е бил проблемът, Луис. Прекалено много мислиш. — Килбърн се изправи и безцелно се заразхожда из гаража. — Успя да ме поставиш в много неловко положение, Луис. Надявам се, разбираш поне това.
Маккътчън изглеждаше изтощен от разговора. Сякаш бе сложил още двайсет години към своите осемдесет.
— Човек свиква — измърмори той.
— Свиква на какво? — поинтересува се Килбърн и бръкна в една от кутиите с надпис „1947“.
— Да мисли.
Килбърн застина, без да отмества поглед от съдържанието на кутията, макар да изглеждаше дълбоко замислен за нещо.
— Спомняш си — неуверено продължи Маккътчън. — Направихме каквото сме направили, защото сме били убедени, че така трябва. Макар че сега, като се замисля за някои неща… Ами май не ни се е искало да ги вършим. И не е трябвало. Сега вече, като се замисля, знам, че имаше неща, за които и тогава бяхме убедени, че не са редни. Бяха… бяха толкова… — Маккътчън се вторачи в Килбърн с поглед, който сякаш проникваше през него. — Спомняш си…
Прозвуча като констатация, а не въпрос.
След две дълги минути Килбърн се изправи и се обърна към майора от запаса.
— Съжалявам — каза той и в гласа му наистина прозвуча съжаление, — но аз помня само онова, което не се е случило. — После се обърна с гръб към Маккътчън и се отправи към Меган: — Госпожице Търнър — каза той и замълча, за да я разгледа най-сетне по-добре. — Знам, че ако разполагахме с достатъчно време, вие така или иначе щяхте ми кажете кой е вашият информатор, няма как. — И тъжно поклати глава. — За съжаление, времето е лукс, който не мога да си позволя. — Пауза. — Поне за момента.
Меган се взря в безмилостните му очи, вслуша се в решителния му глас, и за пръв път в живота си помисли, че й предстои да умре.
Килбърн стоеше загледан в нея, после внезапно се обърна с лице към своя помощник и шофьор.
— Да приключваме, Пол.
— Да, сър — тихо отговори младият мъж.
— Вземете кутиите, маркирани „1947“ — рязко нареди Килбърн. — Останалото изгорете.