— Да, сър. А… — Той погледна многозначително към Маккътчън.
Килбърн тръгна към вратата.
— Без болка — прошепна той и събра разпръснатите върху масата документи. Направи знак на двамата мъже да доведат Меган и без никакво двоумене напусна гаража.
И не погледна назад.
След като даде шепнешком заповедите си на двамата, шофьорът помощник се приближи до двете кутии с надпис „1947“. Вдигна ги с лекота и на свой ред се отправи към вратата.
— Ей? — извика единият от мъжете.
— Какво?
— Къде да отидем след това?
Шофьорът се замисли за миг.
— Не съм сигурен. Най-добре елате при мен след дванайсет часа на Фокс Лейк.
И излезе, без да обръща внимание на двата приглушени изстрела зад гърба си и на издайническия шум от свличането на две човешки тела на пода.
— „Сив“ от трети.
— „Син“ при „Алфа“.
— Трима от противниковия отбор, включително Студения, току-що напуснаха с коли обекта. Жената от телевизионната кола беше с тях. И не изглеждаше особено щастлива от този факт.
— Разбрано, „Сиви“. Колко още има вътре?
Део не отговори веднага, защото проследи с поглед колата, в която бяха Килбърн и Меган, да минава буквално на метри от него и да се отдалечава. След малко зави наляво.
— Поне двама вътре и други двама на улицата, „Сини“. Може и да са повече. Новини от „Черния“?
— Не.
Двамата убийци стояха в кухнята и се оглеждаха.
— Как ще го направим?
По-високият отвори хладилника и надникна в него.
— Толкова много хартия наоколо… — замислено каза той. — Питам се какво ли би направила една запалена цигара, паднала от пепелника. — Той затвори вратата. — Чудя се само как да помогнем на огъня да тръгне нагоре. Имаме под, покрит с линолеум, и врата от фибростъкло.
По-ниският, без да бърза, се отправи към дневната.
— Тук май има газова инсталация…
Високият го последва навън.
В следващата секунда, сякаш в резултат на магия, вратата на шкафчето под умивалника бавно започна да се отваря.
Първо на един пръст, втори, после дълга пауза. Трийсет секунди по-късно Грег безшумно изпълзя от тясното място.
Увери се, че двамата убийци наистина са на втория етаж и се обърна да надникне през вратата към гаража. Не видя никой и мина през нея.
Миризмата на барут във въздуха не можеше да се сбърка с нищо друго. Озърна се и веднага забеляза сгънатото под необичаен ъгъл тяло на Бети Маккътчън. Тръгна към нея, но спря на десетина стъпки.
Изстрелът беше проникнал през дясното й слепоочие и буквално беше издухал лявата половина от черепа й. На пода имаше разширяваща се локва кръв.
После видя майора.
Той лежеше наполовина под писалището и по бялата му риза се разстилаше тъмночервено петно. Грег напрегна слух, чу шума от двамата на горния етаж и бързо се отправи към стареца.
Бяха стреляли в него веднъж, точно в центъра на големия му гръден кош. Но гърдите му още се повдигаха и спускаха под окървавената риза.
Наведе се над стареца, чиито очи в същия миг се отвориха и взряха в него.
— Маккътчън?
— Кой…
— За какво става дума? — бързо прошепна Грег. — Кой направи това?
— Бети…
Грег виждаше, че на стареца му остават секунди живот. Предположи, че на него самия сигурно му остават минути. Нямаше време за самозалъгвания.
— Мъртва е — без преструвки каза той. — Кой го направи, Маккътчън? Кои са те и как мога да се добера до тях?
Старецът едва доловимо поклати глава и това като че ли изчерпа всичките му сили.
— Аз… не… трябваше… да… се… връщам… Грешка… Голям грях. — Той затвори очи и една самотна сълза се търколи по оплесканата му с кръв буза.
— Дявол да го вземе! Кои са те?
Клепачите на Маккътчън потрепнаха, сякаш се мъчеше да ги отвори.
— Хайде, Маккътчън! — Грег силно плесна стареца по двете бузи. — Докладвай! Майор Маккътчън, докладвайте веднага! — чу двамата мъже да слизат по стълбите.
Маккътчън най-сетне отвори очи и отново фокусира поглед върху лицето на надвесения над него младеж.
— Те не могат да… Ти не можеш да… ги спреш. Само Джо… само Макс…
— Джо и Макс — повтори Грег и се наведе до устните на стареца, за да не пропусне последните му думи. — Могат ли Джо и Макс да ги спрат? — Мъжете вече бяха в дневната.
Маккътчън внезапно се усмихна: