Грег едва си поемаше дъх, докато сваляше през глава пропитата с кръв риза.
— Не е моя — успокои ги той с нечовешко хладнокръвие.
Фос се протегна през предната седалка и подаде кърпа на приятеля си. Грег бавно избърса лицето си.
— Глупак — измърмори той повече на себе си, когато двайсет минути по-късно отбиха от междущатска 20 и спряха зад голямо рекламно табло в началото на пуст селски път.
Той съблече всичко от себе си и внимателно го изгори, после използва бутилка вода за пиене, за да се измие и с лишен от емоции глас каза на партньорите си къде отиват.
— Дай ми от твоите… — каза той на Фос, когато се качиха обратно в колата. Звучеше като старец на деветдесет години.
Фос потисна смайването си, бръкна в джоба си и извади малка пластмасова бутилка. Изтръска от нея две тъмносини таблетки и ги подаде на Грег.
— Внимавай с тази работа, човече. Прекалиш ли, няма да почувстваш нищо до края на този век. — Шегата му прозвуча не на място и остана без коментар.
— Чудесно — прошепна Грег и глътна хапчетата.
Део го познаваше от почти десет години и досега не го бе виждал да взема наркотици.
— Ама какво, по дяволите, се слу… — Един поглед от страна на крадеца беше достатъчен да остави въпроса си недовършен. — И какво толкова има във Фокс Лейк, Уисконсин?
Но Грег вече беше затворил очи. През останалата част от пътуването се преструваше на заспал.
Постройката се открояваше на фона на красивата природа на Югоизточен Уисконсин. На фона на впечатляващия язовир Фокс Лейк и тъмносиньото езеро веднага зад него, тя можеше да бъде взета за луксозна административна сграда. А защо не за централен офис на голяма компютърна компания или друга институция, толерантна към проблемите на околната среда.
Наистина можеше да бъде сбъркана с нещо подобно, ако не бе двойната телена ограда, която я заобикаляше от всички страни, тежковъоръжените часови, които охраняваха единствения вход и… знака.
Трудно можеше да се интерпретира погрешно смисъла на надписа, изписан с дебели бели букви на морскосин фон, или на мълниите от двете страни на осмоъгълния знак:
ВНИМАНИЕ!
Охранявана зона!
Вътрешният периметър на оградата е под НАПРЕЖЕНИЕ!
Минаването зад този знак е абсолютно забранено!
Всяко самоволно проникване може да доведе до смъртта на нарушителя!
Съгласно разпоредбите на раздел 21 от Устава за вътрешна сигурност, 1950 година.
ВНИМАНИЕ!
Малко след девет същата нощ трима пътници в откраднат микробус спряха на банкета на пътя и внимателно прочетоха надписа.
— Не виждам много места, даващи възможност да се организира наблюдение — отбеляза Део, като разгледа тревистия терен наоколо.
Фос, който си бе инжектирал дозата преди два часа и половина, беше напълно концентриран, докато разглеждаше местността покрай неосветения път.
— Трябва да се върнем и да заобиколим. Може да опитаме да направим обход отзад. Само че, ако минем зад онзи завой… — Той посочи напред. — … няма начин да не ни забележат.
Грег продължаваше да оглежда терена през бинокъла с приспособление за нощно виждане.
— Да — съгласи се той невъзмутимо.
— Ще ни трябва поне седмица, за да се ориентираме както трябва — допълни Фос и застана до Део, който изучаваше картата на местността. — А може би дори две.
— Влизаме тази нощ! — отсече Грег.
Двамата сепнато вдигнаха глави, сякаш някой им бе нанесъл кроше по брадичките.
— Какво?!
Грег леко се обърна, за да разгледа по-добре оградата, която отстоеше на около осемстотин метра от тях.
— Няма време да го правим по правилата. Ще отработваме проблемите в ход.
Део го изгледа, сякаш приятелят му внезапно беше откачил.
— Това тук — каза той с глас, който би използвал загубил търпение родител, за да смъмри особено непослушно дете, — повече от сигурно е някаква федерална институция. Достатъчно е да направиш само една грешчица, а самата идея да проникнеш вътре без надлежно изучаване на обстановката е първата ти подобна грешка, и ще те хвърлят в някоя дупка поне за хиляда години.
Грег кимна и се приближи, за да огледа на свой ред картата.
— Вероятно — съгласи се той.
— Ама ти не прочете ли предупредителния надпис? — със смаян глас попита Део. — Ще си щастлив, ако се отървеш само с хиляда години.
— Вече се съгласих — спокойно отговори крадецът. — Сега искам да ви попитам някой от вас интересува ли се как смятам да го направим?