Пое отново — движейки се толкова бавно, колкото можеше и толкова бързо, колкото смееше — този път извадил от раницата електронен хронометър със светодиодна индикация. Държеше го на една ръка разстояние пред себе си. Когато излезе в положение, позволяващо добра видимост към двете камери, монтирани на стената на сградата, той започна да засича ритъма на тяхното завъртане.
Камерите се въртяха, оглеждайки терена във взаимно застъпващи се участъци. Остана в това положение цели петнайсет минути, опитвайки се да намери подходяща пролука в режима на оглед. В крайна сметка най-доброто, което откри, беше седемсекунден интервал, повтарящ се на всяко трето завъртане, през който оставаше неконтролирана ивица с широчина около четири стъпки.
— Трийсет метра за седем секунди — прошепна той на себе си. — Седем секунди.
Прибра хронометъра, закова поглед върху камерите и се надигна в положение на стартиращ спринтьор. Зачака момента. Помоли се преценката му на ъгли и разстояния да я била вярна и тревата да не е мокра, за да може да разчита на достатъчно сцепление и да набере бързо скорост.
И полетя!
Изпразнил съзнанието си от всички мисли, той буквално изхвръкна от позицията, която бе заел. Погледът му беше прикован в предварително избраното място встрани на сивата сграда.
Петдесет стъпки…
Трийсет и пет…
Десет…
Хвърли се към стената на сградата в мига, в който камерите се завъртяха към него. Застина задъхан, изморен, блокирал болката, чакащ. Опитваше се да възстанови дишането си, да успокои измъчените си мускули, но не преставаше да следи дали няма да се появи някой прекалено добросъвестен часови, или да не е задействал неоткрито до този момент устройство.
Десет минути по-късно, след като се бе убедил, че е достатъчно близко до стената на сградата и следователно извън зрителното поле на камерите, той започна да се плъзга странично в посока на вратата, която беше и крайната му цел.
През цялото това време съзнаваше издайническия контраст между сивия цвят на стената и черните си дрехи и качулка.
Датчиците му показаха сложна, макар и не непреодолима алармена система, монтирана на вратата, но преди да се захване с нея, той извади миниатюрния радиотелефон и изтегли антенката в цялата й петнайсетсантиметрова дължина.
— До „Сив“ от „Черния“ — тихо каза той в микрофона и пак се огледа за незабелязан патрул.
Приглушеният глас на Део се чу веднага:
— „Сив“ на връзка. Потвърдено.
— Тук „Черен“, придвижи се в точка две и чакай. Край.
— „Сив“, разбрано и край.
Грег погледна в посоката, в която знаеше, че Фос продължава да гледа скалата на импедансния индикатор.
— До „Син“ от „Черен“.
Тревожната пауза от петнайсет секунди бе прекъсната от шепота на Фос:
— „Син“ на място.
— Тук „Черен“, как е ситуацията?
— Тук „Син“, по-добре от мен самия.
— Тук „Черен“, остани в точка едно още един час, после се придвижи в точка три и действай по плана.
— „Син“ разбрано. При теб всичко наред ли е?
Този път бе ред на Грег да направи пауза.
— Ще ти кажа след час и десет. Край. — Той изключи апарата и бързо го прибра в раницата на гърба си.
После прекара датчика по външната страна на рамката на вратата и се замисли над онова, което предстоеше.
В коридорите също можеше да има камери. Нищо чудно да имаше патрули в движение или пропускателни пунктове. По дяволите, та още зад вратата можеше да има часови.
Следваше проблемът как да намери непозната жена в сграда, която имаше три етажа над и бог знае колко под земята.
Да, спотайването в канадската пустош започваше да му се струва чудесен начин на живот.
Използвайки микровълнов излъчвател и няколко магнита, той се залови за работа.
Това е пълна глупост, мислеше си Грег, докато работеше. Абсолютна загуба на време. Ако това, каквото и да е то, става със съгласието на правителството, значи аз нямам работа тук. С или без помощта на момичето, правителството разполага с предостатъчно пари, ресурси и време, за да бъде сигурно, че ще излезе победител от всяка ситуация.
Цялото му объркано детство доказваше тази истина.
Датчиците показаха, че алармената система е обезвредена. Той прибра инструментите и извади ключарския комплект.