— Доколкото ми е известно може да се намери и у нас за по долар таблетката. Използват го по колежите, за да изработят първокурсничките. — Мъжът в зелено издърпа нещо, което изглеждаше като електрокардиограма, и започна да го разглежда.
— За себе си мога да кажа, че се научих да не пия нищо, което не съм си наляла сама — засмя се жената в зелено.
— Виж ти — тъжно констатира възрастният мъж. И след кратка пауза попита: — Готово ли е вече?
Мъжът в зелено вдигна поглед към него:
— Почти.
— И е внимателно претърсена?
Жената в зелено кимна.
— За всеки случай изпратихме дрехите й за рентгенова снимка. След това направихме подробен оглед на телесните кухини. Няма нищо…
Мъжът в зелено беше насочил вниманието си към някакъв апарат от другата страна на масата.
— Здрасти — приятелски го поздрави Меган и се запита дали гримът й е наред.
— Готова е.
— Благодаря ви, докторе — тихо каза възрастният мъж. — Ще ви помоля да напуснете с колегите си зоната. Благодаря още веднъж.
Хората в зелено напуснаха зрителното поле на Меган и над нея блесна ярък рефлектор като онези в операционните. Почувства до нея да се приближава едра фигура, но както и преди, тя остана малко извън яркото сияние, което я обгръщаше.
— На запис ли сме, Пол?
— Да, господин Килбърн.
Гласът на възрастния мъж — той вече беше съвсем наблизо — събуди някакъв спомен у Меган. Докосна се до нещо дълбоко скрито в подсъзнанието й и тя трепна.
— Името ти е Меган Търнър, нали така? — осведоми се възрастният мъж след няколко мъчително дълги секунди на пълна тишина.
— На мен ли говорите? — изчурулика Меган.
— Да. Името ти е Меган Търнър?
— Ами, разбира се. Какво друго да бъде? — Тя се закиска.
— Ти си продуцент за „Уилкинс Интернешънъл Нетуърк“?
— Сбирщина нещастници.
— Ти си продуцент за „Уилкинс Интернешънъл Нетуърк“?
— Ама нали точно това ви казах — потвърди тя със сърдития глас на капризно момиченце. — Защо не внимавате?
Леко засмиване от страна на невидимата фигура до нея.
— Ще се постарая. Вярно ли е, че разследваш историята около един военен конвой в Югозападните щати?
— Конвоят… да-а… — Нещо в думата „конвой“ разпрати предупредителни сигнали из цялото тяло на Меган. Но тя нямаше представа защо.
— Как попадна на историята за конвоя?
— Не мисля, че трябва да ви казвам. — Този път в гласа й прозвуча детински инат.
— Как попадна на историята за конвоя?
— Няма да… Няма да ви кажа… Не съм…
— Как попадна на историята за конвоя?
— Аз… статиите в „Аризона Рипъблик“. От старите броеве. Жълти, разпадащи се…
— С кого си разговаряла за историята?
— С Трейси.
— Коя е Трейси?
— Моята помощничка.
— С кого друг, освен с Трейси, си разговаряла за историята? Хора извън екипа ви. Извън мрежата.
— Шерифи.
— Кой друг?
— Полицаи.
— Кой друг?
— Майорът… — Тя се запъна и по лицето й премина изражение на объркване. — Кой е майорът?
— Какво ти разказа майорът?
— Ъ-ъ… разказвал ли ми е нещо? — Пауза. — Да, така беше. Нещо за хората от телексите.
Възрастният глас смени тона си — сега звучеше по-ниско, почти басово, и заплашително.
— Какви хора от телексите?
— Джо и Макс Грей, глупако. Но не ми каза много. Само ги спомена.
— Изключи, Пол.
— Изключих, сър.
Гласът се приближи до самата граница на светлата аура, която я обгръщаше. Вече виждаше контурите на фигурата съвсем ясно, но не различаваше чертите на лицето.
— Кои са Джо и Макс Грей?
— От конвоя. Той ми каза, че всъщност те са били конвоят.
— Кой каза това?
Изведнъж почувства неувереност.
— Кой каза това?
— Глас по телефона — изрече Меган и усети, че го прави противно на волята си. — Обажда ми се понякога. — Тя се засмя. — Като онези, дето се обаждат, за да ти наговорят мръсотии.
— На кого принадлежи гласът по телефона?
— Не ми е добре… — унесено промълви тя.
— Пол?
Голяма ръка сграбчи главата й и я извъртя така, че да гледа пак в посока на неясната фигура.